Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 14

Не срещам Мейв на път за училище, но пред вратата на дома ми ме чака най-приятната изненада – Браян.
- Какво правиш тук? – приближавам се и го целувам леко по бузата.
- Чаках те. Много си бавна между другото. – засмиваме се и тръгваме за часовете. - Е, искаш ли след училище в гората?
- Аз,ъъ... като на среща ли? – неловко се усмихвам.
- Може и така да е. – той се засмива на обърканото ми изражение. – Отпусни се.
- Не съм напрегната. – тялото ми обаче казва друго.
- Повярвах ти. Но не отговори на въпроса ми.
- Ако Мейв няма планове да излезем, добре.
- Значи по важност съм след приятелката ти?
- Не, аз...такова...ами... – оплитам се в думите докато той се смее.
- Наистина трябва малко да се отпуснеш. Да потичаме?
- Какво? Сега? Ще закъснеем!
- Това никога не ме е спирало. – той бързо се затичва към гората и аз нямам друг избор освен да го последвам.
Знам, че е лудост, но въпреки това усещането е невероятно – прохладата, гоненето помежду ни, подхвърлените закачки, знанието, че правим нещо, което не трябва. Не се преобразяваме, но и двамата усещаме вълчето ни Аз, което ни изпълва, движи ни, кара ни да сме това, което наистина сме. Не мислим, само чувстваме това, което ни заобикаля, с всичките ни сетива и сме щастливи, освободени.

- Браян, спри.
- Какво? – той се обръща към мен все още тичайки.
- Спри! – той рязко изпълнява командата ми и аз се блъсвам силно в него, но незнайнокак се е обърнал и ме прегръща.
- Да?
- Нищо, просто искам да се връщаме. – намусено му отвръщам аз. Гледам засмянотому и щастливо лице, усещам тежестта на сините му очи, топлината на ръцете му ичувствам как сърцето ми прелива от любов.
- Май приключенията не ти понясат добре, а? – засмивам се и той бързо ме вдигавъв въздуха, целува ме доволно и ме хваща за ръка. – Тръгваме ли?

***
- Е, вече говорили ти се за Браян?
- Все още не, Мейв.
- Е, да, ама аз искам. Хайде, не ме мъчи, какво става между вас?
- После ще ти обясня. Да отиваме в час.
Бързо влизаме и седяме на чиновете, а през това време Браян се показва навратата и ми намига, но още преди да е направил и една крачка, Мелъди се залепяза него и благодарение на изострения ми върколашки слух аз ставам слушател наразговора ми.
- Хей, Браян. – Мелъди изкусно измърква името му. – Ще правя парти довечера, ихм, мислех си, че ще можеш да дойдеш. Какво ще кажеш?
- Поласкан съм, но не мисля.
- Ще ме обидиш. Моля те, много те моооля, ще е много забавно. И ще съм тидлъжница.
- Не, не мисля, че е добра идея.
- Хайде де, ще ми хареса да направя нещо за теб. Каквото и да е. – тя театралновъздъхва и го поглежда право в очите. – Но, първо ти ела довечера.
- Виж, имам планове...
- Дано да включват мен. – Мелъди хваща ръката му, а с другата прокарва палец побузата му. – Хайде Браян, ще направиш едно момиче много щастливо.
- На това се надявах. – той се усмихва сладко и след малко добавя. – Добре, щедойда.
- Наистина? О, да, супер! – тя се хвърля към него и обвива ръце около врата му,като скрива от погледа ми лицето му, но виждам, че той също я прегръща презкръстта. – Към осем ела в дома ми, ще ти пратя есемес с подробности. А, запишиси и телефона ми. – тя се отделя от него и след като разменят телефонните синомера му хвърля една подкупваща усмивка, след това се приближава плътно донего и прошепва нещо, което не успявам да чуя, но по доволното лице на Браянразбирам, че много му е харесало.
Звънеца бие и прекъсва флирта им, затова Мелъди за последно му се усмихва,намига му люшкайки изкусително бедра сяда на чина, все едно нищо не енаправила. Но пък и Браян не изглежда ядосан, а по-скоро като красива и доволнакотка, която след мъчително чакане е докопала бурканчето със сметана.
- Хей сладурче, мини след училище през пещерата, спешно е. – казва той следкато се навежда към мен.
- Аз, ъъъ... да, добре. – избърборвам небрежно, но леко неловко. Виждам, чезамислен и не долавя тона ми, затова блокирам милите си за него и се потопявамв оставащите часове.
След биенето на последния звънец бързо се изнизвам от училище, напълно скритаот погледа на напастта, наречена моя най-добра приятелка и с бързи крачки сеотправям към пещерата, викайки на помощ цялата смелост, която притежавам. Сизненада установявам, че Браян вече ме чака, макар да не ме е задминавал по пътя,а и присъстваше във всички часове. Отново с бързи крачки го отминавам и увереновлизам в стаята с пълното съзнание, че той е зад мен.
- Да, Браян? Какво точно те притеснява? – питам го с леден глас.
- По дяволите, сега пък какво ти става?
- Какво да ми е, нищо ми няма. Откъде ли си помисли, че ми има нещо? – пускамму една гадна усмивчица и с наслада гледам ядосаното му изражение.
- За Бога, какво съм направил? – той прекарва ръка през косата си и ме пронизвасъс ледено сините си очи.
- Питай Мелъди.
- Какво за нея отново? Не разбирам какво ти е направила, все тя ти е в устата!
- Защо тогава флиртуваш с нея?!
- Не флиртувам с нея Андреа!
- Нали не ви видях днес! Как мислиш, че се почувствах, когато ви видях? –отчаяно ръкомахам с ръце, след като стратегията да бъда ледена като кубче ледсе пропуква както когато Титаник се е сблъскал с айсберг.
- Аз нищо не съм правил!
- Нали щяхме да се виждаме? Нали?! Тогава защо прие поканата за тъпото й парти?
- Така ли, ти сериозно ли? – той направо избухва, усещам как гневът се строи отнего на талази, рикуширащи право в мен. – Днес ти отказа да излезем зарадитъпата ти най-добра приятелка, но очакваш аз да съм вързан като питомно кученцена каишка и да ме използваш само когато ти потрябвам? Това честно ли е споредтеб?
Думите му ме удрят право в сърцето и болезнено осъзнавам, че всичко това, коетоказва, е цялата проклета истина.
- Не знам какво да кажа.
- За пръв път. – той продължава да ме гледа с убийствен поглед.
- Виж, съжалявам. Изобщо не съм поглеждала нещата от тази гледна точка...
- И защо ли ти трябва? – игнорирайки ироничната му забележка, аз продължавам даговоря.
- Но истината е, че ме боли толкова много, защото те обичам. Трябваш ми, имамнужда от теб. Не мисли, че ми е лесно да го кажа, точно обратното, но още отпървият миг, в който те видях аз осъзнах, че съм обречена. Обичам те Браян.
Той изважда нещо от джоба си, но виждам само черна обвивка, след това бързо госкрива в шепата си.
- Не, Андреа, ти можеш и без мен. Знам, че го можеш. Но аз не мога. – очите мухвърлят едновременно мълнии и тропически бури, а през лицето му за миг минаватразлични чувства – гняв, нежност, любов, омраза, но най-накрая оставаединствено безразличието. – Аз се боря за това, което искам!
Той се обръща и побягва, но в бързината изпуска черната кутийка, която държеше.Оставя ме наранена и ядосана, оставя ме да се боря сама с връхлитащите меемоции. Навеждам се и взимам в ръка прекрасната кутийка от черно кадифе и следкратко колебание я отварям. Срещу мен стои най-прекрасното колие –кървавочервен рубин във формата на сърце с тънка и ефирна златна верижка.Смаяна, не откъсвам поглед от скъпото бижу, подарено по случаен начин отнай-любимият ми човек на света. Внимателно го слагам на шията ми и се оглеждамв огледалото. Колието пада малко преди падината на гърдите ми. Докосвам лекопрекрасният рубин и се замислям.
Горкият Браян, колко ли съм го наранила?