Лунна светлина /ЗАВЪРШЕНА/

Глава 21

- Андреа Мари Отис! От кой трябва да научим такива новини? Защо не ни каза?

- Аз не...
- Още един О'Конър! И защо все около теб се въртят тези? Братя! – татко тежко се настанява на стола в кухнята и въздъхва.
- Може ли да...
- Нищо не може! Защо не ни каза? – мама също сяда.
- Ами нали това се опитвам!
- Какво те спира?
- Точно в момента – вие! Нека ви обясня. – аз също сядам и мятам чантата си някъде на пода. Разбита съм от спора на двамата братя, а сега се оказва, че денят изобщо не е свършил.
- Първо ни обясни непрестанните ти отсъствия от училище! Първо с Браян, сега с този... този негов брат!
- Казва се Елиът, мамо. – забелвам очи. – Да не мислиш, че го искам тук? Той е ужасен. Най-лошо е, че двамата се мразят точно сега.
- И защо? – пита тате.
- Дълга история... Да кажем просто, че Браян е мислил Елиът за мъртъв, а онзи ден го видя пред него....
- И ти си била там?
- По случайно стечение на обстоятелствата, да.

- Как така винаги се оказваш свързана с такива събития? – подхвърля мама.
- Мамо, аз...

- Анди, не искам да се виждаш с нито един от двамата, те са опасни за нашата тайна.
- Мамо, не можеш да искаш това от мен! – скачам от стола и в бързината той пада със силен трясък на земята. – Не можеш да ми казваш с кого да се виждам! Тате, кажи й!
- Анди, тя е напълно права.
- Значи искате от мен да прекратя социалния си живот и връзката си с това момче, само за да сте доволни? – прехапвам устната си. Колко съм глупава!
- Връзка? – тате бавно се вдига от стола. – Каква връзка?
- Аз нямах предвид това... – забивам поглед в земята.
- Излизаш с Браян, нали? Нали? Само това ни липсваше!
- Но, тате...
- Той носи само проблеми!
- Вие не го познавате така, както аз го познавам. Той е чудесен човек и знам, че няма да ме нарани или да ни издаде. – опитвам се да потисна бушуващите в мен като река емоции. Кои са те, че да осъждат така Браян без дори да го познават? Те нямат това право!
- Анди. – мама сменя тактиката. Помилва нежно ръката ми, а в гласа й се прокрадват съчувствени нотки. – Искам просто да не се виждаш с него, дори в училище. Избягвай го, не говори с него, не го гледай, подминавай го, като ти заговори.

Да бе! Ще го оставя без обяснение и той няма да направи нищо тогава, когато прасетата полетят.
Изправям стола и сядам. Против волята ми очите ми се напълват със сълзи и аз уплашено се свивам на стола, когато татко удря с юмрук по масата. Мама го моли да излезе да се поразходи, след това сядаме на дивана и аз се сгушвам в нея, давайки излаз на всички чувства, които изпитвам. Изхвърлям цялата болка, унижение, гняв, омраза, жлъч, самосъжаление и упоритост, която има в мен, през течащите на воля сълзи.
За пръв път майка ми е до мен в толкова тежък момент, гали ме по косата и изчаква пристъпът да мине, после внимателно изтрива вадичките от сълзи и ме прегръща силно.
- Погледни ме в очите. – гледам лешниковите й очи, сега излъчващи любов и търпение. – Обичаш ли го?
В отговор само изхлипвам и се задъхвам от разбирането й. Тя отново ме прегръща и това ме довършва – плача с подновена сила, мокря хубавата й зелена рокля.
- Спокойно миличка. Хайде, стегни се принцесо моя!

- Голяма съм. – тя се засмива на измърмореното ми изречение.
- Да, по-добре си. Сълзите винаги помагат. Знам, че това е от него, не си го свалила от доста дълго време. Означава много за теб нали? И колието, и той?

Кимвам, когато тя лекичко докосва кървавочервения медальон, сетне обгръща лицето ми с длани.
- Съжалявам, съжалявам, съжалявам. – тя също изхлипва, нейните очи също се напълват със сълзи.
- Да спрем да циврим и двете, не е красиво.

- Не, тоест да. Но искам да знаеш, че не мога да ти забраня да си с човека, когото обичаш. Боли ме, че не си ми казала, но една майка знае кога дъщеря й е влюбена. Забелязах много отдавна любовта в очите ти, когато той е тук. Когато припадна на прага, той се побърка, само те държеше в ръце и плачеше, както и ние сега, повтаряше, че те обича и иска да сте заедно, че ще забрави всичко и ще почнете отначало, само ти да си до него, само ти да се събудиш. Не искаше да те даде на нас, сам те пренесе до колата, а когато тя не потегли, самичък хукна и го намерихме чак в болницата, обхванал с ръце главата си. Чакаше, вървеше напрегнато, очите му бяха кръвясали, непрестанно прекарваше ръка през косата си, а най-добре помня болката и любовта, изписани едновременно в очите му, както и тогавашното му безсилие. Не ни позволи да го успокоим, само повтаряше, че те обича. Не одобрявам много неща, но се радвам на вашата неподправена любов и въпреки несъгласието ни съм сигурна, че с него си в сигурни ръце.

Гледам втрещено мама. Тази жена, която толкова време не ми оказваше помощ, в момента ми вдъхва нови сили и желание, кара ме да вярвам, че всичко е наред. Наистина обичам с цялото си сърце Браян, не мога да дишам без него, но не знаех, че той също ме обича дотолкова, че да ме пренесе на ръце от къщата ми до болницата, че да остане през цялото време там, да повтаря, че ме обича.
- Ами тате? – тихо казвам в отговор.
Мама се усмихва щастливо, вижда, че е успяла да преодолее сълзите ми и да ме успокои.
- От толкова години съм омъжена за него. Ако не мога да го накарам да повярва в правилното решение, то тогава каква съпруга съм?