Book 1:Trust Me Again

Втора глава

-Джин?Сокджин!-извиквам учудена. Не мога да повярвам. Та той е като дух от миналото. Пред очите ми стои човек, който не мислех,че ще срещна отново.
Сокджин, или просто Джин,беше мой близък човек на времето.За последно го видях преди две години, когато замина за Европа, без признаци да се върне.
-Хаха,да аз съм,малката. -усмихва се.Правя кисела физиономия, защото мразя да ме нарича така.Винаги съм била най-малката в компаниите,с които сме излизали.Всички бяха завършили,само аз още бях ученичка. За това все ме наричаше "малката", "мъник", "дребос" и какво ли още не. Но както и да е, в момента му е простено,за това се усмихвам.
-Какво правиш тук? -питам и го гушвам.
-Прибрах се за малко,че нещо ми домъчня.Разбрах,че си се преместила и реших да дойда да те видя.
-Той нали не е с теб? -питам и се оглеждам. Имам в предвид Кен. Те бяха близки приятели по онова време и даже бих казала, че един вид Джин ни запозна.
-Не, спокойно. Аз такова...разбрах какво е станало... Ъмм, ти наистина ли постъпи така.
-Моля?Ти мен ли ще ме изкарваш лошата?НЕ ЗНАЕШ какво.. -разнавиквам се, но той ме прекъва.
-МНОГО добре знам какво.-казва и гледа надолу-Само ако...
-Тук няма "ако". И не ми казвай,че взимаш неговата страна.
-Не взимам ничия страна. Знаеш,че ценя и двама ви като приятели.
Следва минутка тишина.
-Между другото, той пита за теб.Пита ме дали знам къде си, как си, какво правиш...
-Все ми е тая.Дай да говорим за друго.
-Добре де, не убивай вестителя. -казва и вдига ръце. Явно съм прозвучала доста грубо.
-Само ще те помоля да не му казваш нищо за мен.Става ли?
-Разбира се,мъник.-той се усмихва и слага ръка на главата ми-Ще те чакам след училище,ще те заведа да хапнем. Арассо?
-Арассо! -усмихвам се и кимвам. След което тръгвам към училищната сграда, от където се чува звънеца за влизане в час.
Намджуун ме чака на входа, за да влезем заедно в час и веднага започва с въпросите.
-Кой беше този?
-Призрак от миналото. -казвам загледана напред докато вървя.
-Усмихваш ли се? -пита и ми се пули насреща.
-А?Не.-казвам и докосвам устните си. Наистина ли тайно се усмихвах?Може би ми напомня прекалено много на миналото. Е, поне на хубавата част от него.
При мислите ми още една усмивка се разлива по лицето ми. Може би от това имам нужда.От един призрак от миналото, който да ми припомни и добрите изминали дни.
Часовете се изнизват бързо.
Джин наистина ме чака отпред.
Казвам чао на RapMon и отивам при него.
-Къде ще ходим? -питам веднага.
-Ами видях един хубав ресторант по-надолу... -почесва се по врата.
-Ресторант?Сега?
-Мхм.
-Аз имам друга идея. -плясвгам с ръце.
-Дай да я чуя.
-Ела в нас и ще ми сготвиш нещо от твоите специалитети.-казвам и се усмихвам мазно.
-Хмм, примамливо предложение.
-Хаайдее!
-Добре,добре.
-Иеей!-гушвам го.
-Хайде, качвай се! Ще ми казваш на къде да карам.-тръгва към колата си.
-Мммне. Живея наблизо,ще идем пеша. Паркинга на училището се охранява така че няма проблем да я оставиш тук.
-Айш, каква си само! Въобще не си се променила.
-Хайде да вървим!-пускам още една усмивка и тръгвам.
Той ме следва през целия път, през който ми разказва за страните, които е посетил в Европа.
-И какво казваш?Значи България най-много ти е харесала? -питам, когато влизаме в къщата.
-Мхм, там е уникално.Природата, фолклора, а да не говорим за храната. -казва и се облизва след "храната".
-А на мен каква ще ми сготвиш?-вече съм в кухнята.
-Ами да видим какво има в хладилника.
Джин го отваря и дълго се взира в него.
-Лампата ще вземе да изгори. -казмам.
-Пф..
-Хайде де! Какво ще ядем?
-Омлет? -пита и затваря влата с лакът, защото държи яйца.
-Омоо, обожавам твоите омлети!
-Не се и съмнявам. -казва самодоволно и оснавя яйцата на масата.
Бъркам в един долен шкаф и му подавам купа в която да ги разбие, заедно с бъркалка. А от горен шкаф изваждам тиган.
През това време той вече е разровил навсякъде и е извадил подправки.
Сядам малко да го погледам, но ми светва, че трябва да се преоблека.
-Връщам се след малко. Ще отида до стаята ми.
-Добре. -отговаря ми Джин, който вече е над котлона.
Качвам се на втория етаж, проклинайки това, че никой не поправи шибаното скърцащо стъпало, което ми бърка в здравето. Влизам в стаята си,като не затварям вратата плътно, за да мога да чуя,ако Джин ме викне.
Заставам пред гардероба и започвам да се чудя каква да облека.
"Мамка му, пак нямам нищо! ", мисля си пред това нещо натъпкано с дрехи.Понякага си мисля,какво не ми е наред...
В крайна сметка се спирам на любимите ми дънки и широка сива блуза, която свих от брат ми, защото ми хареса. Изждам ги и ги оставих на леглото.
-Кио? -чувам Джин да вика.
-Какво? -извиквам от стаята, докато вкарвам крака си в единия крачол.
Но той явно не ме чува и продължава да ме вика.
-Какво има, по дяволите?! -крещя докато закопчавам дънките.
-Кио? -продължава да вика.Ох,май е углушал. Предавам се и спирам да викам. Хващам края на блузата си и тъкмо я изнизвам през главата си, когато Джин бута вратата и тя се отваря цялата.
За момент замръзваме и двамата.Очите му се разширяват,бузите му плават и бързо свежда поглед надолу.
-С-с-съжалявам!-казва и затваря вратата.
Когато загрявам и разбирам ситуация се плясвам по челото. Как може да съм толкова отвеяна,че да не го чуя?!