мечта

новият живот предстои

Дори в най-мрачните неща има лъч надежда и макар да небеше под формата, която очакваше Лиза, спасението й беше неизбежно.
     Започна новата учебна година и шанса за нов живот беше тук. Лиза влезна в класната си стая, беше почти празна. Седна на първия чин до прозореца и се загледа навън. Купища от хора обзети от еуфория. Прегръдки, подскоци, и радост. Докато  разглеждаше  през стъклото флезна едно момиче и седна на съседната редица, после дойде още едно дете и така постепенно стаята се напълни с хора. Остана едно празно място- това до Лиза.
В този момент до вратата застана слабо русо момиче със зелени очи и срамежлива усмивка. То съзря празния стол и се приближи до чина. Изглеждаше толкова познато, но Лиза не можеше да се сети от къде. С тих почти не доловим глас новата съученичка попита дали може да седне. С леко учудване в гласа, се чу отговор на въпроса. Двете седяха една до друга ала никоя не обелваше дума. Лиза се загледа в косата на момичето. Отблизо вече си личаха ситните кичури, леко къдрави сякаш са били на плитки, после забеляза много интересната обица на ухото й изобразяваща някакъв символ.
          
       -Лиза -

Защо ли винаги ми е странно някой да седи до мен, без да обелва и дума. Може би е срамежлива. Но все пак има супер вкус, особено комбинацията на карираната пола с коженото тъмносиньо яке. Аз вероятно не бих го облекла, но на нея стои супер.
   Не е редно да седя просто тук и  да зяпам. Ще се запозная с нея. Това няма да ме убие..., нали? 

Престрашиш се и я попитах за името й, тя се обърна с плавно движение и каза:

- Аз съм Лорейн, но ти ме познаваш, не помниш ли?

Замислена тихо отвърнах,
че не се сещам.
Тя леко се засмя.
- Как е възможно, че ние бяхме в  един клас цели три години, е..., да..., не бяхме първи приятелки, но все пак... 
Тогава се сетих. Лорейн беше от групата момичета, с които се стремях да се сближа. Другите се казваха Хана, Вейн и Сиела.
    Докато разговаряхме изведнъж се дигна голям шум.
Всички си тръгваха, очевидно времето е минало доста бързо. Ние също станахме и се насочихме към вратата, но щом се показахме навън едно момиче се приближи към нас, а друго се втурна изотзад и скочи върху Лорейн. Това бяха съответно Хана(метър и петдесет,с ослепително бяла коса, къси дънки и черна метал тениска, която й беше като туника, и естествено десетина ръчно изработени гривни по ръцете)и Вейн, буйна и пълна с енергия, цялата в черно освен, косата й - тъмно червена и дълга малко под брадичката й.
Те посрещнаха Лорейн и се запътиха навън. Аз останах в страни и си излязох сама, но тогава трите се обърнаха към мен и с усмивка ме попитаха:

- Защо се бавиш, хайде побързай!             

Беше ми много учудващо, престраших се и се присъединих. За първи път не се чувствах невидима. Някой ме забеляза.