Book 1:Trust Me Again

Осма глава

Гл. т. на Джехуан
-Не ме пускай!Никога!-казва с треперещ глас-Остани до мен! Не искам да те губя повече!
-Винаги ще съм до теб! -прегръщам я силно.
Цялата трепери, явно много се е изплашила. Галя косата й за да се успокой.
Аз самия съм доста изплашен. Никога не съм изпитвал такъв страх преди... Да видя друг да я докосва...Като си помисля какво можеше да й направи.... Това е най-големият ми кошмар.
За това го прострелях в крака. Не бих му позволил да се измъкне.
След малко полицията е при нас и аз отивам да се оправя с тях.
Когато се уверявам, че ще затворят този нещастник се връщам при Хакио.
-Добре ли си? -питам.
Тя само кимва и обвива ръце около мен.
-Благодаря ти,отново...-казва тихо, заровила глава в гърдите ми.
-За теб бих направил всичко. Сега вече ти го доказах.
-Така е. -усещам как се усмихва.
-Искаш ли да си вървим преди цялото училище да се е изсипало тук?-
-Да, хайде...
Хващам ръката й и отиваме към колата.
Гл. т. на Хакио
Пристигаме пред хотела му и отново се качваме в апартамента.
-Гладна ли си? Искаш ли да поръчам нещо? -пита.
-Да, не е лоша идея. -казвам и слагам ръка на корема си.
Той се усмихва.
-Какво да бъде?-взима телефона си.
-Каквото и да е, само да е храна.
-Все същата си си. -засмива се-Добре тогава, ще те изненадам. -Аз ще изпуша една цигара на балкона през това време.
-Добре. На масичката има пепелник.
-Добре.
Когато излизам не мога да повярвам каква удивителна гледка се разкрива от тук. Вижда се толкова много от града. Мога само да си представям какво е вечер....
Паля цигарата и дръпвам. Когато издишвам дима се сещам за случилото се пред онова кафене.
"Дали беше той? "
Решавам да го попитам, но когато влизам той ме посреща с количка с храна.
-Хайде, ела в кухнята.
Следвам го и сядам на един от столовете, докато той разтоварва храната от количката. -Толкова много храна си поръчал. Ти какво? Армията ли ще храниш?
-Реших,че трябва да има от всичко.-усмихва се.
След малко започваме да се храним.
-Това беше добро. -казвам, когато приключвам.
-Най-доброто за теб!-казва с усмивка и става да отсервира .
Преди това негово държание би ме притеснило. Винаги след толкова любезности се случваше нещо неприятно.
Чувствам се леко напрегната не знам какво да очаквам от него сега.
Докато той е с гръб към мен, обърнал се към мивката за да измие ръцете си се приближавам до него. Слагам едната си ръка на рамото му, а другата бавно плъзвам от ханша му към корема.
Трябва да проверя нещо. Искам да знам как ще реагира на това.
-Това изпитание ли е?-пита.
"Мамка му! Чете ме като книга!"
Изцъквам с език и се дръпвам от него.Подпирам се на плота до мивката,изчаквайки го да подсуши ръцете си в кърпата.
-Защо го правиш? -застава пред мен.
Скръствам ръце и гледам надолу.
-Кио. -доближава се до толкова, че милиметри ни делят. -Кио?-повтаря още веднъж, но не отговарям.
Отмества косата от врата ми и се доближава. Спира устните си на съвсем малко разстояние,усещам дъхът му по кожата си...Тръпки минават през цялото ми тяло и наежват всяко косъмче...
Но не помръдвам.
-Добре тогава. -казва, като устните му леко опират кожата ми и се дръпва.Обръща се и тръгва към другата стая.
-Кен. -викам го,но той не се обръща-Съжалявам, но не ме вини,че се съмнявам.
-Не те виня... -спира се и се обръща-Никога не бих те винил за това. Аз самия се съмнявам в себе си понякога. Знам какво правих преди и не съм особено доволен от себе си... -свежда глава.
Отивам до него и го прегръщам. Той отпуска главата си на рамото ми.
-Може ли да те целуна? -пита тихо.
Леко се стряскам при въпроса му.
Но съм доволна от факта, че поне пита.
-Ще видим. Има време. -отдръпвам се от него и се усмихвам лукаво.
-Колко мислиш да ме мъчиш? -пита и издава долната си устна напред.
-Хъъмм, ами не знам. Докато не си го заслужиш.
-Яяя! Ама аз не си ли го заслужих вече?Колко пъти трябва да те спасявам, докато ми дадеш?
-Амиии,може бии, поне още три пъти. -смея се.
-Ах,ти!Да видим кой ще те спаси от мен тогава. -казва с престорена заплаха и тръгва да ме гони из стаята.
Трудно ми е да тичам докато се смея,за това той ме настига,когато за трети път обикалям дивана. Хваща ме през кръста и заедно с мен се хвърля на него.
-Ще викам! -заплашвам го, когато е върху мен на дивана.
-Никой няма да те чуе. -усмихва се мазно.
Навежда се над мен, малко по малко.Аз стискам очите си. Усещам го как спира отново на милиметри от мен.
След това започва да се смее.
Отварям очи и го гледам тъпо.
-И какво му е смешното?-питам.
-Ти! Пабо! -отговаря през смях.
-Яяя! Ставай от мен бързо!-бутам го.
-Добре, добре.
-Изплаши ли се? -пита, когато и двамата сме в седнало положение.
-От какво?
-От това какво мога да ти направя... -говори,всякаш го е срам.
За момент през ума ми преминава всичко което ми е причинявал относно физическа и най-вече психическа болка.
Но това пред мен сега не е онзи Джехуан.
-Не знам. Ами ти?
-Аз ли?
-Ако сам не знаеш какво можеш да направиш,тогава...
-Знам само-прекъсва ме-че никога не бих ти причинил подобни неща като в миналото.
-Тогава няма от какво да ме е страх. -усмихвам се.
Той протяга несигурно ръката си към моята. Всякаш се чуди дали няма да се счупя ако ме докосне. Хващам ръката му и я стисвам. Искам да знае, че ще съм до него.
-Искаш ли да правим нещо сега? -пита.
-Какво например?
-Ами да излезем.
-Къде?
-Мислех да те заведа на шопинг.Какво ще кажеш?
-Омоо? Шопинг? Да! Искам.
-Добре,хайде.
Слизаме до паркинга и потегляме с колата му.
Спира близо до една пешеходна зона с много магазини и слизаме.
-Сигурен ли си за това със шопинга?-питам несигурно.
-Да. Защо?
-Ами аз не бих могла да ти купя нищо и...
-Не се притеснявай за това. -прекъсва ме и хваща ръката ми като преплита пръстите ни-Едивственото, което искам от теб е просто да останеш близо до мен. Арассо?
-Арассо!
-От къде искаш да започнем?
-Хмм, ами не знам. От там? -соча най-близкия магазин.
-Да. Хайде!
Двамата обикаляме от магазин на магазин цял следобед. Джехуан решава да ми купи абсолютно всичко до което се докосна.
Накрая едва побираме покупките в колата.
-Да те карам ли във вас?-пита.
-Леле, напълно забравих за нашите и брат ми!-плясвам се по челото.
-Дали са се притеснили?
Поглеждам телефона си и виждам няколко пропуснати повиквания.
-Мъртва съм...
Кен ме кара по най-бързия начин до вкъщи.
Виждайки спиращата кола отпред брат ми излиза.
Джехуан слиза от колата, за да ми помогне с торбите.
-Ти знаеш ли кое време е?!-започва Оппа.
После фокусира Кен и се обръща към него.
-Ч-чакай, това не е ли...
-Същия! -потвърждава Кен.
-О-омо! Ама как така си тук?! -започва Рави-Яяя, чакай! Това че си ти не ти дава право да я държиш до толкова късно!-рязко сменя посоката на разговора и се ядосва, така че едва не го удря.
Джехуан само се поклонява на брат ми, прегърща ме и тръгна.
-Яяя, гледай го ти!Как си тръгна само. -казва Рави, когато колата вече не се вижда-Ами ти?Каква правиш още на вън? Бързо вътре! -прави ми знак с ръка и взима част от торбите.
Когато влизаме се налага да обяснявам, къде, защо и с кой съм била.
Казвам им къде и с кой, но не и защо. Пропускам цялата част, че си тръгнах по-рано от училище заради преследвач.
Нашите знаят, че излизах с Кен,но не знаят подробностите,за това не се притесняват.
След като вечеряме бързо се качвам в стаята си.
-Чантата ти. -казва брат ми, когато влиза и я хвърля на леглото.
-Благодаря!
-Защо я донесе приятелката ти? -пита подозрително .
-За да не ми тежи,когато излязох с Джехуан. -смотолевих оправдание.
-Кио. -затваря вратата плътно и става пред мен-Какво се случи наистина?Класната ти звъня вкъщи. Имаш късмет че вдигнах аз.-започва да се кара.
-Оппа...
-Никакво "оппа" няма да ти помогне! Кажи ми какво стана, защо този Джехуан е тук и какво правиш ти с него!?!
-По-тихо, ще те чуят...
-Говори!
Въздъхвам и сядам на леглото. Започвам да измислям история. От части му казвам истината-че Кен е купил Гранд хотел и за това е тук. Измислям си че случайно сме се засекли,поговори ли сме и сме решили да си дадем втори шанс.
-Внимавай все пак,дребос.-казва преди да излезе от стаята.
-Винаги! -усмихвам се мазно,след което той затваря вратата.
Телефонът ми извибрирва. Имам SMS от Кен:"Какво правиш? 😄"
Усмихвам се глупаво, докато се взирам в екрана.
Чувствам се всякаш сме някоя нова двойка. Тепърва започваме с SMS-ите за добро утро и лека нощ,слагаме лигави емотикони и се кикотя докато ги гледам.
В момента напълно забравям миналото.Забравям всяка гадна постъпка, всяка лоша дума....и начина по който го зарязах.
Явно и той е забравил.
И това ме радва.
"Дали имаме истинско бъдеще заедно? "-премахвам мисълта още с появяването й. Не бива да мисля прекалено много, ще разваля момента.
Кен:"Можеш ли да говориш?📲"
Аз:"👍"
След секунда ми звъни и аз вдигам.
-Какво правиш?-пита.
-Нали току-що ти писах?
-Даа, но това беше за преди две минути. Искам да знам какво правиш сега?
Усмихвам се лигаво.
-Говоря си с теб.
-И с никой друг?
-Никога!
-Добре тогава. Прбира ли си нещата, които ти купих?
-Да. Едвам ги побрах в гардероба. -засмивам се.
-Да ти купя нов? -засмива се той.
-Ааа, нее.
Той се смее от другата страна.
-Пабо!
-Яяя! Аз ли? По-скоро ти! -правя се на сърдита.
-Като ти се предлага-взимай! -смее се.
Аз само изцъквам с език.
След момент не се чува нищо от другата страна.
-Кен? -питам.
-Да?
-О, помислих, че си затворил. Защо не казваш нищо?
-Мисля си... -говори сериозно.
-За какво?-любопитствам.
-За това какво искам в момента.Знаеш ли какво е то?
-Какво?
-Да те прегърна...Искам те в прегръдките си непрестанно. И да мога да целувам устните ти винаги щом поискам. Да мога да дължа ръката ти цяла вечер и да заспивам до теб.
Оставам без думи. Седя на леглото вцепенена с телефона до ухото.
Минават се няколко дълги секунди мълчание.
-Но ти не искаш...И това ме натъжава. -казва.
-Ти ме натъжаваш сега. -отговарям тихо, за да не чуе треперещата нотка в гласа ми.
-Тогава по-добре да затворя телефона...
Преглъщам.
-Най-добре...
След миг чувам сигнала за край на разговора.
Качвам крака на леглото и се свивам.
"Защо му беше да го казва? Защо?!"
Изтривам няколко сълзи.
Нещо ме стяга в гърдите. Припомням си думите му и сърцето ми трепва... отново.
Бях забравила тази негова черта. Напълно бях изключила за това му качество...
Да усилва емоциите ми, дори да не е до мен. Да причинява болка с думи...дори и да не го иска.
Не съм усетила кога съм заспала, но се сепвам когато Рави влиза в стаята ми.
-Спиш ли?
-Вече не. -потърквам очите си.
-Имаш посетител.
-Какво?
-Отвън е.
Бързо слизам, плекосявам двора и отварям портата.
На улицата седи Джехуан с ръце в джобовете на панталона си. Няма палто върху ризата си. Изглежда всякаш е излязъл набързо.
За момент си мисля,че сънувам.
-Защо не си се облякъл?-питам,само защото не знам какво друго да кажа.
-Бръзах. -отговаря простичко той.
-Ще настинеш.
За секунда настъпва тишина. Забивам погледа си в земята.
-Кио?
-Да? -поглеждам го.
-Не искам да си тъжна... Но...Може ли да те прегърна?
За момента не мога да реагирам, но след миг се затичвам и го прегръщам...
Силно.
По най-силния начин,който мога.
С цялото си сърце.

Хей, хей! ฅ'ω'ฅ
Надявам се новата глава да ви хареса!~♥~
Ако е така,чувствайте се свободни да изразите мнение за историята и да дадете вот. ～(^з^)-♡
Съжалявам ако има правописни грешки!v_v
Също така си мислех да направя нещо като трейлър, или не знам как да го нарека(предполагам се сещате-с музика и снимки :д),на историята и бих се радвала да чуя какво мислите по въпроса.^ω^
Това е от мен за сега! ♡('ω')♡