College Love Or Something More

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

С кого говореше? И защо каза, че го обича? Най-вероятно е жена, едва ли ще каже на мъж, че го обича. Коя е тази жена? Обземаше ме паника.. Какво се случваше? Изпитвах.. може би изпитвах ревност. Ние сме във връзка, нали? Нали? И да не сме, той е мой и няма да го отстъпя на никоя друга. Влязох в стаята, но по нищо не се издадох, че съм чула част от разговора му. Усмихнах му се. Беше толкова хубав, изглеждаше ослепително, както винаги. Вдигна погледа си към мен и ми се усмихна. Бих дала живота си за тази усмивка.

- Какво правиш? – попитах разсеяно.

- Приготвям закуска. Обичаш ли палачинки? – попита, без да откъсва поглед от сместа, която разбъркваше. Беше си сложил други дрехи, имаше престилка върху тях. Гледах го с обожание, беше толкова съсредоточен върху това, което правеше. Изведнъж Зейн ме стресна, викайки името ми на малко по висок тон. Моментално отдръпнах погледа си от него и го забих в пода. Боже мой, какво ли ще си помисли? Забляла съм се в него като пълна глупачка. Но какво да направя като е толкова секси. Стоях гледайки пода, когато видях как се приближава към мен. Застана точно срещу мен.

- Изгуби ли нещо? – попита. Знаеше, че нищо не съм изгубила. Правеше ми напук!

- Не. – казах. Усещах аромата му, допирът му ме побъркваше, преглъщах трудно, а устата ми беше пресъхнала. УСПОКОЙ СЕ, ДЖИДЖИ! Гледаше ме и ми се усмихваше. В очите му имаше дяволски пламък. Срещу мен отново беше онзи закачлив Зейн, който аз много обичах.

- Сигурна ли си? – попита и усмивката му се разшири. Погали бузата ми с палеца си, след което докосна долната ми устна. Предавах се, главата ми се изви назад, не можех да се контролирам, когато беше наблизо.

- Мхм.. – измънках, тъй като нямах въздух да кажа нещо повече. Докосна устните ми със своите, завладявайки ме напълно. Обгърнах врата му с ръце и се притиснах по-силно към него. Господи, исках в този момент да съм негова по всякакъв начин. Исках просто да ме сложи на плота и да прави с мен каквото поиска. Скубех леко косата му и го целувах. Той допря чело в моето и застина на място.

- Джиджи, нека спрем, докато не е станало късно. – каза задъхано.

- Не.. – прошепнах, но знаех, че е прав и че го е грижа. Въпреки всичко не исках това да приключва всеки път така.

- Повярвай ми и аз не искам, но така трябва. – притисна чело в моето и стисна леко зъби. Нали? – добави.