Book 1:Trust Me Again

Десета глава

Двамата лежим на леглото. Опитвам се да осмисля, това което направих.
Как,мамка му,се стигна до тук...
-Кио...
-М?
-За преди малко... Съжалявам, не бях прав да се държа така и да ти викам. Ти беше...
-Нека не говорим за това сега. -прекъсвам го-Става ли?
Точно сега не ми е до мисли за спора.
Той се надига от леглото и обува боксерките си.
-Да пушиш ли отиваш? -питам.
-Да.
-Идвам с теб. -казвам и също ставам от леглото, оглеждайки се за дрехите ми по пода.
Намирам ги и се обличам.
Кен вече е на балкона и пали. Все още само по боксерки.
Изцъквам с език.
Отивам и взимам якето му от закачалката.
Излизам на балкона и го наметвам на гърба му.
-Пабо! Ще се разболееш! -казвам.
Той ме пгледа и се усмихва.
-Какво? -питам и накланям главата си на една страна.
Въпроса ми остава без отговор. Той държи цигарата си с дясната ръка, а с лявата ме придърпва и ме прегръща.
-Побързай! Ще настинеш иначе. -казвам.
-Нали имам яке...
-Ами голите ти крака?-шляпвам го по бедрото.
Той изохква и ме стиска по-силно в прегръдката си.
-Ето, допуши я бързо и влизай. -подавама ми цигарата си,маха якето от гърба си,наметва го на мен и потривайки ръце влиза вътре. Усмихвам се и се подпирам на парапета.
Дръпвам от цигарата и гълтам дима.
След момент издишвам.
Удря ме голямо дежавю. Ситуацията ми е добре позната.
Винаги,още от както го направихме за пръв път, с Джехуан пушим след това заедно.
Е, аз пуша попринцип...
Но от него го получих този навик.
Помня до болка вечерна в онзи задимен клуб, когато пропуших за пръв път.
Тъкмо бяхме тръгнали.Той седеше до мен, с едната си ръка държеше моята, а с другата цигара. Просто се обърна и ме попита:"Искаш ли да си дръпнеш?"
Изсмивам се и дърпам отново от цигарата си.
-Хайде, влизай вече! -подава се от вътре Кен.
-Сега. -дръпвам още два пъти и я гася.
Когато влизам,Джехуан ме посреща,отново,с количка с храна.
-Кога успя да поръчаш?-питам. -Аз съм бърз. -усмихва се.
Тръгвам към масата и минавайки покрай него го шляпвам по задника.
-Знам това. -казвам с мръсна усмивка.
-Ах,ти! Кога стана такава?
Аз се засмивам и сядам на стола, чакайки той да премести храната от количката на масата.
-С кой си се срещала преза тази една година,че те е направил такава?
Въпроса му е шеговит, но леко ме натъжава. Забивам погледа си в пода.
-Не ми се мисли за тази година...
Той въздъхва.
-Извинявай...
Когато вече е преместил всичко на масата започваме да се храним.
-Какво ще кажеш?М?
-Мноого е вкусно!
Когато приключваме,се местим на дивана и пускаме телевизора.
Хващаме повторение на някакво музикално предаване.
-Кио...
-Мм?
-За компанията на която подписвах документите...
-Какво за нея?
-Намира се в Сеул...
-И?
-Това е музикална компания.Ще купим някой от вървежните групи в момента...И ще сформираме нова танцува група.
При споменаването на танци изтръпвам. Лоши спомени нахлуват в главата ми. Лоши спомени за разбити мечти...
Той хваща ръката ми.
Явно е усетил,че се почувствах неприятно.
-Защо не минеш рехабилитацията?Има програми специално за танцьори...
Дръпвам ръката си.
-Кен...
-Ти си талантлива,Кио...
-Кен! Стига!
Усещам как очите ми се насълзяват.
-Чувствам се наистива виновен. Винаги съм изпитвал вина....
-Моля те! Стига!
Той млъква.
Дълго време мълчим.
-Не се чувствай виновен...Ти нямаш вина за случилото се. А и крайния избор си беше мой... -казвам тихо.
Той не отговаря.
Мисля, че е защото не знае какво...
Рядко го оставям без думи...
Погледа му е тъжен. Явно наистина се чувства зле заради катастрофата.
В очите ми още парят сълзи.
Усещам, че скоро ще рухна.
-Трябва да вървя... -казва тихо.
Той само става и отива в спалнята.
След момент се връща облечен и с ключовете от колата в ръката си.
Ставам от дивана и отивам да се обувам.
Слизаме до колата и влизаме в нея.
Той пали и потегля.
-Утре също ще дойда. -казва.
-Недей...-казвам.
И аз не знам защо.
Може би съм твърде разстроена в момента..
Той ме поглежда.
-Ела направо в другиден за да ме вземеш и докараш във вас...
Кен не казва нищо, но видимо си личи,че не е доволен.
Скоро паркира пред къщата ми.
-Чао... -казвам тихо преди да сляза.
Той стиска устни и вдига ръка. Качвам се в стаята си и затварям плътно вратата. Пускам чантата си на земята и се облагам на стената.
Бавно се свличам надолу.
Сълзите предизвикани от лошия спомен вече се стичат свободно по лицето ми.
Облегнала съм се на стената, краката ми са изпънати напред,а погледа ми блуждае някъде напред в пространството.
В ума ми изплуват още и още моменти от миналото.
Стискам очи и преглъщам.
Съзнанието ми пътува назад във времето.
Срещу мен блестят прожектори... Виждам публиката, гледаща ме с очакване... Музиката започва... Правя плавно движение и...
Телефонът ми иззвънява.
Отварям очи...
Но не отговарям...
Не знам кой звъни, но нямам сили да говоря с никого.
Защо Кен трябваше да наговори тези неща... Избягвах да мисля за това...до сега.
Беше ми трудно...
Всеки път щом минех покрай сградата на някое танцувално училище,виждах разпънат някой рекламен банер на школа по танци или залепяха плакат пред училището на някой конкурс по танци,аз просто поглеждах в страни и преглъщах мъчително, подтискайки болката. Защото все пак крайното решение си беше мое...
Но защо,по дяволите,когато го споменава той ме боли толкова?Защо едно поглеждане в страни не е достатъчно за да премахна спомена?Умът ми запаметява всяка негова дума, като танцово движение. И ме изпълва с емоция по същия начин...
Може би е това...
Бавно ставам от пода и се местя на леглото.
Сълзите не спират. Но поне телефона спира да звъни.
На следващия ден се събуждам от алармата. Бързо я спирам и се обръщам на другата страна.
След момент бавно се извличам от леглото.
Когато съм готова,получавам SMS от РапМон, че не се чувства добре и няма да идва на училище до края на седмицата.
Направо супер!Единствения човек, с който мога да говоря за случващото ми се го няма...
-Леле, миличка! -стряска се омма, когато слизам долу за закуска.
Не,че ми е до ядене де....
-Мм?
-Изглеждаш толкова зле..
-Благодаря, че си мила... -вдигам палец нагоре.
-Не се шегувай с такива неща, Кио! -скастря ме-По-добре си остани днес вкъщи да си почиваш.
-Какво?-питам разсеяно.
-Днес оставаш вкъщи.-повтаря високо и ясно.
-Добре... -махвам с ръка и тръгвам по стълбите нагоре.
Влизам в стаята си и се пльосвам на леглото...отново.
"Дали да не мина да видя Джуун?"
Хващам телефона и му пиша SMS:"Джуун, как си сега? Надявам се по-добре!Ще мина да те видя по-късно. 😁😁"
Въртя се полу заспала в леглото до обяд.
Тогава усещам лек глад и решавам да хапна нещо.
Всички вече са на работа.
Сама съм в цялата къща.
Предполагам,че и Намджуун е сам в тях в момента за това приготвям част от супата на омма, която ми е оставила,за него.
Той не живее далече за това отивам до тях пеша.
Звъння на вратата.... Но никой не отваря.
Звъня още веднъж.
Тогава от вътре се чува мрънкане.
-О, Кио!-изненадва се РапМон, когато отваря-Какво правиш тук?
-Пратих ти съобщение,че ще намина...
-Не съм си поглеждам телефона скоро...Влизай!-дърпа се от вратата за да вляза.
-Донесох ти супа.-казвам и се запътвам към кухнята за да я оставя.
-От тази на майка ти ли?
-Мхм.
-Ooh,yess!-радва се Джуун.
Не веднъж е ял от манджите на майка ми и мога спокойно да заявя, че меко казано ги обожава.
-Как си сега, по-добре ли си?-питам.
-Като те гледам, във всички случаи съм по-добре от теб.
-Не и ти...
-Какво се е случило?
-Нищо...
-Кио!
Въздъхвам.
-По-добре седни...
Местим се в хола и сядаме на дивана.
Разказвам му всичко от начало. Как Кен дойде да ме вземе,за ходенето в онзи офис, за карането на след това.
Пропускам частта с мачкането на чаршафите...
И преминавам директно на момента,къде Джехуан бърка в старата рана.
Налага се да му разкажа и цялата история с инцидента, за да разбере всичко напълно.
-Раздели се с него! -извиква и скача от мястото си.
-Какво?! -стряскам се.
-Той не е за теб! Дори не се съобразява с това,че ще те нарани с думите си!
-Джуун...
-Ами това как се е държал с онази пред теб! Стига Кио!Сама ми каза колко гадно се е държал с теб преди! Наистина ли мислиш,че е за теб?!
-Какво ти стана изведнъж?!Ясно ми е, че не го харесваш! Не знам защо...Явно няма и да ми кажеш...Но поне не говори такива неща!-ядосвам се.
Той свежда поглед и отново сяда.
-Съжалавам...
Поемам си дълбоко дъх и се успокоявам.
-Няма нищо...
-Ами това с танците?Наистина ли си била добра?
-Намдуун!
-Добре де... Няма да говоря повече за това.
Става ми кофти и го гушвам.
Когато неловката атмосфера отминава пускаме телевизора.Джуун прави пуканки и започваме да гледаме някакво детска шоу.
И двамата знаем,че изглеждаме като пълни идиоти в момента но не ни пука.
Забавляваме се, смеем се на детското и се замеряме с по някоя друга пуканка.
Не усещаме кога става късен следобед, но майка му ни прекъсва когата се прибира.
Гледам да се изнижа бързо, защото знам,че и омма скоро трябва да се прибере, а не искам неприятности.
Когато съм пред вкъщи, виждам, че лампите вътре светят.
Отключвам си и влизам.
-Оппа? -провиквам се с надеждата да е той.
-Даа? -късмета ми се усмихва.
-Нищо, нищо.Просто проверявам ти ли си.
-В кухнята съм. Ела!
Послушно се завличам натам.
-Какво има? -питам, когато влизам.
-Взел съм пица. -казва и отваря една кутия на масата-Искаш ли?
-И още как! -бързо сядам и си взимам едно парче.
-Как е? -пита Рави, когато отхапвам.
Не казвам нищо, защото дъвчам, но вдигам палец, в знак на одобрение.
Оппа се засмива и сяда на стола срещу мен,взимайки си парче.
-Какво прави днес? -пита.
-Ходих в Намджуун.
-Мхм.
-Ами ти?
-Работа и лекции...
-Извинявай, че сипвам сол в раната. -засмивам се.
Той се засмива с пълна уста и махва с ръка.
Скоро омма и аппа се прибират.
-Кио, по-добре си остани вкъщи до края на седмицата. Хем и аз няма да се притеснявам да не ти се случи нещо на училище докато ни няма. -казва омма.
Аз разбира се веднага се съгласявам.
Всичко се нарежда супер -омма,ще се обади на класната за да й каже,че няма да мога да ида на училище, всички ще заминат утре,а аз ще прекарам цяла седмица с Джехуан.

Здравейте!^ω^
Съжалявам, че се забавих! Също се извинявам,ако има правописни грешки!(╯_╰)
Надявам се главата да ви е харесала! ♡('ω')♡Ако е така, може да дадете вот и да коментирате.♡(∩o∩)♡
Това е от мен за сега! (~_^)