Алената гора

Втора глава

 
Кейлъб

Тази нощ мина в още една доза кошмари, но винаги се повтаряше един и същ. Мъж, лек като перо и прозрачен като стъкло ми говори на някакъв език, който плашещо добре разбирам. Винаги казва едно и също - "Скоро ще ги отключиш". Всъщност този странен език звучеше толкова варварски и прекрасен едновременно, че постоянно глава ми се завиваше. 

Сутринта беше прекрасна - прохладна, но не дотолкова студена, че да запалваме отново огън. Оливър се беше покатерил на най - близкото дърво и с джобното ножче, което му бях дал се опитваше да отвърже камерата от клона. Досега, всички камери, които бяхме успяли да свалим бяха развалени - самите те не се включваха и картите памет бяха станали на пихтия. Той скочи от дървото мятайки камерата в калната локва и зарови лице в шепите си.

- Кейлъб, не разбирам! - започна да мрънка ядосано.

Съчувствах му. Беше спестявал месеци и бе изхарчи и останалите си джобни заради това оборудване.
По цял ден ми обясняваше - "Кейлъб, духове има! Кейлъъб... Кейлъб!". Накрая това ставаше досадно и ми идваше да го цапардосам с някоя лопата. Но с всичко станало нямаше да се разплаче - никога не съм виждал Оливър да плаче.

- Такова нещо не може да стане, попринцип - казах аз. Невъзможно е - камерите нямаха нито една драскотина, а изобщо не се включваха. А картите памет... Как ще изгорят през зимата? Няма и как да са прегоряли, просто са били включени за да записват.

- Знам, не съм толкова тъп! Мама ще ме убие, та тя дори не знае, че съм тук!

- Добро утро, момчета! - поздрави ни щастливо Ема, но усмивката ѝ замря когато видя физиономиите ни. Косата ѝ беше още по рошава от спането, а лилаво - сините торбички под очите ѝ показваха, че не е успяла да заспи цял нощ - Какво се е случило...?

Оливър посочи купчината камери в локвата, а тя постави ръце на устата си, невярващо.

- Какво сте направили с камерите? - попита ни поразено. Изражението на Оливър беше толкова тъжно и ядосано едновременно, затова аз поех думата.

- Не сме го направили ние, така ги намерихме. Има проблем с картите и самите камери не работят, а си имаха батерия.

Ема се почеса объркано по тила и кръстоса ръце на гърдите си. Почти виждах как зъбните колелца в ума ѝ се въртят и тя се опитва да даде приемлив довод за нашата "неприятна ситуация". Явно не успя, защото ми даде знак да идем до палатката да я приберем.