Princess of the ocean

Chapter 1

"Е, можеше и да е по зле." Опитах се да се усмихна аз, стоейки пред Гимназия "Гуди". "Можеше да съм в някое малко градче, където всички се познават и аз съм странния нов жител" настръхнах при тази мисъл. "Да, но няма шанс това да се случи, тъй като имаш леля само в Ню Йорк. Тоест не може да е по зле.
Всъщност, как се озовах тук? Какъв беше смисъла да уча цяла година като ненормална, въпреки прекрасните СДВ и хиперактивност които притежавам, за да вляза в гимназията която искам, и в средата на годината да се появи някаква смахната леля от Ню Йорк, която твърди че имало много хубаво училище в Ню Йорк, което приемало и чуждестранни ученици и бам! изведнъж осъзнавам ме стоя на входа на прословутото училище. "Просто приеми че животът те мрази".
Около мен беше пълно с ученици, които се прегръщаха и си разказваха за уикенда. Всички се познаваха. Йеи. Нямаше да е толкова зле ако поне бях в осми клас. Тогава всички на моята възраст са си непознати. Но за жалост бях десети клас и щях да бъда единствената непозната. Двойно йеи. "Да не забравяме че е средата на срока!" Тройно йеи.
Влязох в сградата и се запътих към ъ..., мястото където се предполагаше да се запиша. Такива неща няма в родината ми, България. Нямах намерение да привличам много внимание и точно се бях зардвала че планът ми работи, когато някой внезапно връхлетя покрай мен и ме бутна заедно с учебниците. Той се спря и рязко се обърна.
- О, Богов... Леле, съжелявам- той се наведе и ми помогна с разпиляните листове- Не съм те виждал тук, нова ли си?
Повдигнах глава. Момчето до мен беше около 2 години по голямо от мен. Беше доста хубав въпреки че приличаше на мен- имаше същата черна коса, морскозелените очи. "Да но му виж и тялото, уау. Не си и помисляй да се сприятеляваш. "
- Да.- отговорих тихо аз.
- Не се притеснявай, аз лично съм сменил около 10 училища за 12 години.- усмихна се той.
- Хубаво- казах аз и продължих по коридора, като оставих непознатия да ме зяпа.
Самочувствието ми беше калпаво. Лесно ми беше да общувам с приятелите си, ама най- близките, но станеше ли дума за непознати можех да се убия от срам. Никога не съм била от онези момичета които могат да подчинят цяла държава само като се усмихнат. Такива момичета- с перфектните прически, перфектният грим, многото модерни дрехи, с перфектното тяло, ме караха да се чувствам... по-нисша и със сигурност по- малка. Тези момичета приличаха на 20-годишни, а всъщност бяха на 16. Аз, от друга страна приличах на 13 годишна- бях метър петдесет и седем (седмицата е важна!) с черна бурна коса и морскозелени очи, което щеше да е секси ако не броим размера и противните лунички, които бяха навсякъде. Можех да бъда сладка, но със сигурност не и секси или красива.
А в момента около мен бе пълно с момичетата, за които говорех и аз просто се опитвах да бъда незабележима.
Стигнах до мястото за записване и дадох папката с документите си на жената стещу мен. След като ги разгледа тя повдигна поглед.
- Име?
- Натали Монгомъри.
- Къде си родена?
- София.
Тя ме погледна въпросително.
- България- повдигнах вежда аз.
- Хубаво- жената довърши документа и ми подаде няколко листа- Това е програмата ти, плана на училището, списъка с учебници, разписанието ти и номера на шкафчето ти заедно с кода. Добре дошла в гимназия "Гуди"!
Натали Монгомъри- ученичка от гимназия "Гуди". Звучеше толкова... нереално. Монгомъри всъщност не е точно моята фамилия. Всъщност по принцип съм Наталия Петрова, или така би трябвало. Ето малко за семейството ми.
Знам че сте чували за Европа. Е погледнете надясно и ще видите Източна Европа, а там- една малка, причичаща на лъв страна. България. Там съм родена, там е родена и мама. Не познавам баща си. Отгледа ме мама заедно със съпруга си Джон, който е живял тук, и всъщност въпросната леля при която живеех в момента, не е ми никаква леля а сестрата на Джон. Харесвам доведения си баща. Харесвам и полусестра си Мона, която е на 10. Много ми липсват, но честно казано нямам идея защо беше всичко това.