Dangerously Red

Пролог

Анабел седи на скамейките в гимнастическия салон на училището и чете книга, подвързана в тъмночервена кожа. Жълтите страници са полупрозрачни, изтънели от износване, и ухаят на старо мастило и пури.

"Нещо старо, но интересно." бе й казал Саймън, когато й подари книгата за Коледа. Беше преди... години. Сега всичко е различно. Тя е различна, той е различен. Бяха тръгнали в две различни посоки. И все пак, тя все още помнеше, че горната му устна е по-голяма от долната и че черната му коса винаги заставаше надясно, откривайки високото му чело. Ненужна информация, която се е загнездила в ума й.

Сега е изгонила странични мисли от главата си и е останала единствено с Корийн. Тя тъкмо щеше да признае на Лей, че е предизвикала пожара в имението на лорд Томослав.

Пълно клише, ако питате Бела, но винаги е чувствала книгата близко до сърцето си. Затова продължава да чете, като дори не забелязва високата фигура, застанала до маркировката на волейболното игрище.

Даниел я гледа и се чуди, как някой може да е вглъбен в нещо толкова старо, древно... И нехигиенично, поне според него. Но все пак продължава да я изпива с поглед. От квадратната й челюст, до бистросините й очи и косата й в цвят на разтопен рубин.

Синеочката продължава да чете, а той продължава да я гледа.

- Какво четеш, Бела? - изведнъж пита той, нарушавайки тишината. Тя се стряска и изпуска книгата. Навежда се и раздразнено я взима, като я оставя в скута си.

- Историята на пра-дядото на втората дъщеря на бившата жена на баща ми. - протяга се тя и отмята коса.

- Откачалка. - засмива се Даниел.

- Хей, може да съм откачалка, но ти сам си ме избра. - тя вдига костеливия си показалец, в опит да изкаже аргумента си.

- Не съм казал нищо противоречиво на това.

Анабел потупва мястото до себе си на скамейката и Даниел сяда до нея.

- Защо си тук? - пита той, докато премята ръката си над раменете й.

- За да чета. Понякога е много тихо тук.

- Та то е тихо в цялото училище. За Бога, Коледа е - той се усмихва широко и я поглежда. - Защо не ядеш, пиеш, пееш и така нататък със семейството си?

- Искам тази Коледа да е... По-различна. - "Защото не искам да виждам съжалителния поглед на родителите ми, че бившият ми е затвора." добавя тя на ум, но продължава да се усмихва.

- Това означава ли, че искаш да прекараш навечерието на Коледа, спейки в гимнастическия салон на училището.

Тя го поглежда дръзко и казва съвсем сериозно, макар глупашката усмивка все още да е на лицето й.

- Не. Означава, че искам да прекарам навечерието на Коледа, спейки в гимнастическия салон на училището с красавецa - гаджето ми.

- Оу! Да не би да ме нарече красив?

- Я млъквай! - тя го шляпва по врата и се засмива.

Даниел я обгръща с дългите си ръце и я целува продължително.

- Ще разкараш ли книгата поне за малко? - пита той, между целувките.

- Обикновено бих казала "Не", но си твърде добър в увещаването - тя се отдръпва и премества книгата на земята. Скоро е преплела крака с неговите, а устните й са събрани с неговите, в груба целувка.

***

- Кой е той? - пита тихо Корийн, търкайки пода на земята. Облечена в кафявата си униформа, тя е приковала цялото си внимание над високия младеж. Ръчва прислужницата до нея и пак пита настойчиво. - Мерика, кой е той?

- Не знам. - отговаря младото момиче и виждайки, че не е задоволила тъмнокоската, добавя - Никой не знае.

Корийн, напълно забравила работата, оглежда за пореден път младежа. Черните му къдрици са събрани в прилежна прическа, правият му нос е застанал точно под шоколадовите му очи. Очи, които срещат нейните само веднъж. Тогава върху гладкото му чело се появява лека бръчка, но тя веднага изчезва, когато той продължава разговора си със сина на посланика. Така и не поглежда повторно прислужницата.

Или поне никой не вижда, че я гледа през целия следобед.

Из "Корийн и тайният принц", Глава II;