Момче-гей и едно момиче

Глава първа.

Техьон

От Ню Йорк до Сеул са малко повече от петнадесет часа. Ако се замислиш, това е съвсем истински малък живот, прекаран в пределите на един малък самолет, парещ над облаците. Зад мен остана безгрижното детство, приятелите-американци и любимия дакел Бибика. Какво чакаше отпред? Пълна неизвестност и дългоочакваната свобода, за която бълнувах последните няколко години.

Въобще, целия ми живот може да бъде поделен на няколко етапа. Първият е започнал в деня, когато съм се появил на този свят. Моите родители бяха обикновени корейци- майка-доктор и баща-инженер. И двамата могат да се нарекат фанатици в своето дело, за това по няколко денонощия изчезваха на работа. Аз от друга страна, по-голямата част от своето време, прекарвах при мамина приятелка, живееща заедно с дъщеря си. Да Хи беше по-голяма от мен няколко години, но ние с лекота намирахме общ език. И ако аз още от детството си бях всеобщ любимец и душата на компанията, то момичето се славеше като срамежливо и необщително. Тя беше прекалено висока и слаба, заради което над нея се смяха съучениците й. Докато неуморната й баба смяташе другояче и постоянно мъкнеше внучката си по различни кастинги, които не носиха никакви резултати.

Често си припомням как с Да Хи, преди сън, си разказвахме страшни истории, а след това се страхувахме да заспим, постоянно се въртяхме и се успокоявахме едва когато един от нас не се прокраднеше в леглото при другия.

Когато навърших дванадесет години, се преместихме с цялото семейство в САЩ - така започна втория етап от живота ми. За мен, толкова малък и впечатлителен, сякаш се откри целия свят, когото с жадност поглъщах. Бързо си намерих нови приятели, записах се в музикално училище, ходих на допълнителни художествени уроци, занимавах се с футбол и съвсем не си спомнях стария си живот.

В нашето училище беше пълно с чернокожи, но нямаше нито един азиатец, освен мен. Бързо осъзнах, че американските момичета са податливи към момчетата от нашата националност, за това нямах отбой от поклонници. Особено не придавайки значение на отношенията, се срещах ту с една, ту с друга, от време на време надсмиващ се, когато отвергнатите девойки си драскаха лицата една на друга в задния двор на училището.

На седемнадесет години случайно ми попадна пред очите репортаж за Сеул, показан в една от новинарските емисии. Аз, сякаш омагьосан, седях пред плазмата и плъзгах поглед по познатите от детството улици и паркове. И внезапно осъзнах, че ми липсва - липсват ми хората, така силно приличащи на мен; липсва ми ароматния рамьон и кимчи; липсват ми старинните песни, които понякога въртяха по радиото; липсва ми моста през река Хан, където обичах да се разхождам, бъдейки все още дете.