Момче-гей и едно момиче

Глава четвърта.

Техьон

Набързо закусил и добавил към планината мръсни чинии в мивката още няколко, с чиста съвест се отправих към университета. Съвършено не знаейки как да се ориентирам в столицата, извиках такси и целия път гледах през прозореца, съпоставяйки спомените си с действителността. Аз не помних много, но даже това, което беше все още живо в спомените ми, сега изглеждаше съвършено различно. Времето се беше докоснало и до величествените здания, и до преди пустинните райони, даже до дърветата в парка, където така обичах да се разхождам като малък. Всичко беше различно, само че трепета в сърцето от това не изчезна, а само се усили. Живеейки в САЩ, никога не съм изпитвал такъв възторг, за това сега с пълна увереност можех да кажа, че съм щастлив, че се върнах в Сеул и съвсем не ми се иска да заминавам отново.

Университета се оказа толкова огромен, че замръзнах пред него с опулени очи и притворена от изумление уста, понеже съвършено не знаех в коя страна да поема. Помятал се известно време пред вратите, преградих пътя на симпатична корейка и очарователно усмихнал се, помолих да ме проведе до нужния кабинет. Не знам какво особено виждат в мен момичетата, но винаги се връзват, ето и тази, мило залюляла края на полата, ме хвана за ръка и помъкна след себе си.

След петнадесет минути знаех номера на групата, в която ми предстоеше да уча, разписанието за седмицата, а очарователната преподавателка по филология даже съизволи да ме проведе до нужната аудитория. Нататък, всичко по стандартния сценарий - рязко млъкналия преподавател, удивените лица на студентите и очаквателна тишина.

-Здравейте, аз съм Ким Техьон. Последните няколко години живях в Америка, но буквално вчера се преместих в Корея, за да уча тук. Надявам се ще се погрижите за мен! - мила усмивка и низък поклон.

-Заповядай, Техьон, избери си място. - кимна ми белокосия мъж, притискащ към гърдите си тежка тетрадка.

По време на приветствената реч успях да сканирам присъстващите и погледа ми се спря на опулено момче, седящо на последния чин до прозореца. Той беше така разсеян, че гледаше ту мен, ту телефона си, ту в прозореца със скоростта на светлината, а в мислите си явно бе много далеч. С уверена походка се запътих точно към него, приятно се усмихнах, когато погледа на кафевите очи все пак се задържа на мен за повече от две секунди.