Two Brothers And One Girl

003 ( 723 words )

Майка ми отиде към нея. Разбрах, че ще направи нещо лошо на спящото момиче и за това изтичах до нея и я спрях:
- Какво си мислиш, че ще направиш майко?
- Пусни ме! Ще накарам това момиче да страда! Заради нея той е в това състояние
- Мамо, успокой се. Тя достатъчно страда не е нужно да я тормозиш.

Тогава спящото момиче се събуди и ни погледна. Първоначално ни гледаше с един разсънен поглед, а след това се изправи набързо и погледна майка ми изплашено.
- Боклук! Синът ми заради теб е в това състояние. Ела ми тук - тръгна да и посяга обаче я спрях, а тате просто седеше настрана и изобщо не казваше нищо. Проклетник. Нима тя е виновна за всичко? Ей, това държание най-мразя от негова страна.
- Мамо ти добре ли си? Как така ще ѝ посягаш? Кой ти е дал това право, а? Не виждаш ли, че тя достатъчно страда или си сляпа? - тогава усетих удар по бузата от страна на майка ми. Тя ми заби плесница. Едва не се насълзих, но се сдържах. Погледнах я.
- Как смееш да повишаваш тон на майка си? Как смееш, те питам? Тази развратница докара сина ми до това състояние. Махайте се! Махайте се и двамата! Искам да остана насаме с сина ми. Веднага! - изкрещя с пълен глас и не знах какво да направя. Да излезна ли или да остана тук, въпреки че ми крещеше и беше гневна. Хванах седящото момиче за китката и я дръпнах да излезнем навън.

-----------------------------------------------------

"Lily's POV"

Събудих се от прекаленото много виканкци и накрая се събудих. Не виждах първонапално кои е пред мен, но след това се разсъних и видях майка ѝм да седи пред мен, гледайки ме с неѝния ядосан поглед. Изплаших се и сърцето ми почна да бие силно. От страх не чувах какво говорят един на друг с Йонги. Майка му тръгна да ми удря шамар, а аз се свих. Очаквах удар, но не. Плахо погледнах през косата си и видях Йонги да ѝ държи ръката. Развика ѝ се, а тя му удати шамар. Йонги я погледна  и се засмя тъпо. Секунди след това усетих ръката му върху китката ми и ме издърпа навън от стаята.

Излезнахме от болницата и чак тогава той ми пусна ръката. Обърна се към мен и ме погледна тъжно.
- Съжалявам, че те изведох от стаята. Не исках да те оставям там вътре при нея, защото кой знае какво щеше да ти направи, а аз трябва да те пазя заради Джимин. - видях една пейка и го поканих да седнем, за да не седим като пътни знаци посредата на пътя. Седнахме, но Мин Йонги все още беше с онази тъжна физиономия, която караше и мен по някакав начин да го съжалявам. Нямах какво да кажа и мълчанието облада ситуацията. Мислех за Чим Чим. Не исках да ме напуска, но все още имах надеджа. Може да се събуди дори и след месец той пак ще бъде отново на крака и ще си бъдем само двамата щастливи и влюбени.
Усетих нечий ръце увити около тялото ми. Уестих как нечий сълзи се стичаха по раменете ми. Настръхнах от този негов допир. Йонги явно не беше издържал да не заплаче и се бе отпуснал. Нямаше какво да направя и единственото, което направих е да го прегърна. Усмихнах се и го погалих по главата.
- Но защо така изведнъж? Не издържа на днешната болка ли? - попитах, но не получих отговор. Чуваха  се само хлипането и тежките въздишания на Мин Йонги.
- Не мога да си представя да остана без брат.. Без човек, когото ме подкрепяше, без човек на който да споделям мъките си.. Моля те,  не ме пускай! Ти единствена ме свързваш с брат ми затова недей. - искрените и изпълнени с болка думи се стовариха върху сърцето ми и ме заболя. Направих една силна виздишха, за да не се поддам на болката, идваща
от слабото ми сърце.
- Мин Йонги. Няма да те пусна, обещавам. Знам каква болка изпитваш и знам колко мъка следва да изпитваш. Веече съм ти приятелче и може да ми споделяш всичко, за да не се чувстваш изоставен.. Просто недей! - след тези мои думи усетих силна болка. Мин Йонги ме беше стиснал доста силно, но не му казах нищо. Просто го оставих да си излива болката, надявайки се да не ме счупи.

Та-да-дамм.
Съжалявам, че се забавих с главата. ^^ От следващата щаст идват по-интересните глави. ENJOY!