Момчето с червените очи- Книга Втора От Поредицата "Черните Качулки"

Шеста глава

  Събудих се от слънцето, светещо право в очите ми. Веднага се изправих, опасявайки се, че Алина и Ерик вече са станали и вършат някоя глупост. Но те още спяха. Бяха толкова сладки! Гушнали се един в друг. Алина беше красива- не се учудвах, че Ерик я беше харесал. Аз не можех да се меря с нея. А Ерик... боже, беше прекрасен. Изглеждаше толкова спокоен в съня си. Все пак беше с любовта на живота си. Естествено, че щеше да бъде щастлив дори насън. Извърнах поглед. И аз исках такава любов. Станах от леглото, взех си чисти дрехи и бельо и се запътих към банята.Предвидливо заключих вратата след себе си. Изкъпах се набързо и се приготвих за новия ден. Нямаше и следа от главоболието, което ме беше сполетяло. Докато си решех косата, се чудех как е възможно да се съгласявам на пътуване с двама напълно непознати. Единственото, което ме успокояваше беше, че бяха на моята възраст. Нямаше да се притеснявам, че ще ме отвлекат или ще ми направят нещо. А и наистина имах нужда от тази почивка. Морето щеше да проясни мислите ми и да отпусне опънатите ми от тези дни нерви. Въздъхнах и се запътих към вратата. Бях готова. Когато излязох, ахнах. Ерик и Алина ги нямаше. Къде бяха изчезнали? Чех гласове. Ооо не! Говореха с баба ми. Ужас! Втурнах се към кухнята. Защо говореха с нея? Не трябваше ли да се крият? Със замах отворих вратата на кухнята. Алина се беше подпряла на плота, а Ерик я беше прегърнал през кръста. Баба им се усмихваше мило, докато приготвяше закуската. Тримата се смееха сякаш бяха приятели от сто години.
  -Вие какво правите тук?- изсъсках през зъби към Ерик и Алина.
  -Тъкмо казахме на баба ти, че ще те вземем на почивка с нас. Ерик има кола и ще ни закара до морето за няколко дни. Баба ти знае, че имаш нужда от нещо, което да те отпусне- Алина се усмихна на баба с най-милата усмивка, която някога бях виждала.- А и вече й казахме, че може да е напълно спокойна, че с нас няма да правиш повече глупости....като например да влезеш с взлом в чужда къща, за да набиеш дядо.
  Отворих уста. После я затворих. После пак я отворих. Бяха й разказали всичко. Идиоти! Стиснах ръце и зъби. Усетих как почервенявам от гняв. Ерик видя, че започвам да пуша и погледна към Алина. Не искаще той да се занимава с мен. Алина веднага дойде при мен и ме хвана за раменете.
  -Клара, погледни ме в очите- Откъде накъде този ще ми дава заповеди?!? Още повече се вбесих.- Клара, дишай дълбоко и се успокой. Всичко е наред. Баба ти ни разбира. Тийнейджъри сме все пак. Всеки върши безрасъдни неща.
  -Някои по-често от другите-допълни Ерик, повдигайки вежда. Насочих ядосания си поглед към него.
  -Нещо против мен ли имаш, смотан полицай такъв- извиках аз. Ерик отвори широко очи, а в следващия момент ги присви. Приближи се с бързи крачки към мен.
  -Да не си посмяла да казваш, че не съм истински полицай. Заминава ти почивката.
  Приближих се към него със свити юмруци.
  -Не съм умряла за тъпата ти почивка. Животът ми си беше прекрасен и преди ти да се намесиш.
  -Прекрасен?- изсмя се той.- Плашенето на съученици и нападането на хора ти се вижда прикрасен живот?
  - Ей, ей, Ерик, стига вече- намеси се Алина и застана между нас преди да се случи нещо по-лошо. Като например да изпотрошим кухнята на баба. Отстъпих крачка назад и поглиднах към баба. Тя само се усмихваше.
  -Ах, вие и вашите спорове. Като бях на ваша възраст и аз постоянно се карах с околните. Но сега имам много приятели. Защото се промених. И ти Клара трябва да се промениш. Бъди по-мила. Новите ти приятели са загрижени за теб. Отиди да си починеш. Не спори. Не виждаш ли, че ядосваш дори момчето?
  Е това беше черешката на тортата! Ритнах вбесено стола до себе си и треснах вратата на кухнята. Отидох си в стаята и взех един куфар, за да си оправям багажа. Явно и баба ми не ме искаше. Е, щях да отида на тази почивка и да стоя далече от Ерик и Алина. Щях да си се разхождам сама и да проветря главата си. Нямаше да позволявам повече да ми късат нервите. Вратата зад мен се отвори. В стаята влезе Алина. Допря ръка на търба ми.
  -Не се ядосвай, Клара. Не сме искали да ти навредим. Просто казахме на баба ти истината. Тя я прие нормално.
  -Не се ядосвам за това. Просто...тези дни всичко върви наопаки. Случват ми се ужасни неща. Омръзна ми вече!- Хвърлих още купчина дрехи в куфара и едва го затворих. Алина ме хвана за раменете и ме обърна към себе си. Беше малко по-висока от мен и се държеше много по- разумно...за разлика от мен. Наведох глава надолу. После я вдигнах и се вгледах в отблясъците в очите на новата ми приятелка. Ооо, бяха уникален цвят!
  -Ъм, извинявай за тъпия въпрос, но защо реши да избереш гочно такъв цвят лещи?
  Алина се засмя и успокоена отпусна ръцете до тялото си.
  -Не са лещи. Това е реалния цвят на очите ми.
  Устата ми падна на долния етаж.
  -Моля?!? Реален цвят? Няма такъв цвят очи. Не можеш да ме заблудиш!
  -Съвсем сериозно говоря. Един ден просто промениха цвета си. Преди бяха нормален кафяв цвят. Промениха се, когато усетих най-силния страх в живота си- Алина замислено потърка челото си. Явно не й се говореше за този спомен.
  -И аз за пръв път усетих страх. Никога преди не се бях плашила толкова. Тези...Червени качулки наистина ми изкараха акъла.
  -Знам, Клара. И те разбирам. И на мен ми се е случвало, само че не с тези момчета. Но и моята история е подобна.
  Наклоних въпросително глава. Исках да разбера каква е историята й.
  -Тякой друг път ще ти я разкажа. Да тръгваме. Вероятно Ерик вече е донесъл и нашия багаж.
  -Какво?!? Как така го е донесъл? Откъде? Как толкова бързо?
  Не получих и един отговор. Еми хубаво. Затътрих куфара си към коридора. Баба беше довършила закуската. Беше направила порция  като за целия китайски народ. Топли мекици със сирене. Леле, потекоха ми лигите.
  -Хайде деца! Идвайте да хапвате преди да изстинат мекиците. Клара, ще ти дам кутии с храна за пътуването, за да ядете, ако огладнеете по пътя.
  Врътнах очи. Ерик едва спря смеха си, а Алина погледна с благодарност баба.
  -Много ви благодаря, госпожо! Вие сте много мила жена!
  -Ооо, няма нужда да ми благодариш- баба се разтопи от думите на Алина. От мен никога нямаше да ги чуе. Просто мразех това угояване, типично за възрастните хора.
  -Добре, ще ви сложа баница в кутиите, както и по едно парче торта, а за момчето ще има и еклери, тъй като има нужда ог повече енергия. Разбира се и на момичетата ще дам, ако искате...
  -Бабо, може ли да закусваме и да тръгваме- прекъснах я аз.- Не искам да хванем най-голямото задръстване преди да излезем от града.
  -Да, да, разбира се. Ето заповядайте, седнете.
  Ядохме набързо. На всички им беше неловко. Може би само Алина се наслаждаваше напълно. Като че никога не бе имала връзка с роднини и не беше изпитвала бабина обич. Докато дъвчех, размишлянах какво да правя на морето. Първата ми работа щеше да бъде да отида на плажа и да се разходя боса по студения пясък...
  Сбогувах се с баба набързо. Замъкнах куфара си към колата на Ерик- оо беше страхотна- Infinity,  черна, приличаща на акула с хриле, лъскава и униииикална! Ерик взе багажа ми (така и не разбрах как той беше успял да събере своя и този на Алина) и ми помогна да се настаня. Аз бях на задната седалка, а Алина беше отпред с Ерик, за да му прави компания. В крайна сметка не се изненадах, че не иска да е отзад. Кой изобщо би пътувал на една седалка до откачалката Клара?
  Пътувахме в мълчание. Няколко пъти се опитах да подхвана темата за случилото се със спринцовката и Червените качулки, но нищо не се получи. Двамата отпред като че ли нарочно я заобикаляха или избягваха. Накрая просто се отказах и млъкнах разочаровано. Излязохме от града без проблем. Нямаше много коли, затова бързо се движехме. Наслаждавах се на нежното мъркане на свигателя на колата. Ооох, и аз щях да си купя такава кола, като вземех шофьорска книжка. Щях да я плащам цял живот, но...поне щях да я имам. Може пък тогава да завъртя някое момче...

***

  Влязохме в града до морето, където щяхме да останем. Алина ми спомена, че тук имат къща на техни приятели и щяхме да отидем там. Единственото, което разбрах беше, че къщата е близо до плажа. А това ми беше напълно достатъчно, за да бъда сигурна, че щях да си оставя багажа в стаята и да изляза на разходка на мига, в който пристигнем. Въздъхнах. Опитах се да пратегна схванатите си крака, но без успех. Беше уууужаснооо. Пред очите ми се размазваше гледката заради многото дървета, които се опитах да цроя по пътя. Беше ми наистина много скучно. Алина и Ерик си говориха нещо тихичко, но аз нищо не мух от разговора. Явно ти не идкаха аз да чувам. По едно време чух само, че говорят за някакъв Командир- сигурно обсъждаха игра или кой знае какво. После запомнаха да говорят за Червените качулки, но като чуха, че се опитвам да подслушвам, веднага намалиха децибелите. И така си куках самичка и броях дръвчета.
  -Пристигнахме- съобщи Ерик и ме погледна приз стъклото за задно виждане.- Надявам се, че ще се държиш добре с приятелите ни. Те също са в къщата. Ще ти дадем отделна стая като на гостенка. Няма нужда да плащаш.
  -Ама...аз дойдох като на почивка в хотел. Не можете просто така да ме вземете! И кои са тези приятели? Другите въображаеми ченгета?
  Ерик стисна зъби и се насочи към мен. Алина го стисна за ръката и го спря.
  -Недей.
  Ерек само й я стисна челюстта си и спря. Погледът му омекна, когато погледна към Алина. Целуна я нежно по носа и я прегърна.
  -Това ще бъде и твоят първи път в тази къща. Крайно време беше да я видиш. Хайде да влизаме. Добре дошла.
  Дотук с гостоприемството към Клара. Защо пък някой трябваше да ме кани? В крайна сметка аз просто се бях натресла. Блъснах дръжката на куфара си и се насочих към гадната лигавеща се двойка пред мен.

'Бележка от автора'
Иии ето че новата глава най-сетне е готова. Измъчих се направо! Обаче имам добра новина. В следващата глава ще има нещо пикантно- подготвям действието още откакто пишех първата книга...оооо даааа😀😂😃