You and I (sequel to Over again)

Chapter 1

Louis' POV

April 22nd, 2015

- Луи... страх ме е. – Хари прошепна и зарови лице в свивката на врата ми. Накарах го да млъкне и успокоително разроших косата му.

- Ще бъда там всяка минута и всеки ден, прекраснико. – поставих целувка върху главата му и той се сгуши в мен още повече на малкия диван.

- Обещаваш? – промърмори срещу кожата на врата ми, топлия му дъх накара косъмчетата ми да настръхнат. Затворих очи и позволих на къдриците му да галят бузите ми.

- Обещавам..

Тишината в стаята беше комфортна за нашия малък миг докато ние на практика се разтапяхме един до друг. Погледнах надолу към лицето му. Очите му бяха затворени и миглите му образуваха сенки върху бузите му. Бавно вдигнах ръката си и поставих показалеца си върху устните му. Засмях се тихо, когато веждите му се сбръчкаха от докосването, клепачите му се отвориха и той ме погледна. Когато устата му се отвори, за да проговори, вратата се отвори и доктор Уилям пристъпи в стаята.

- Добре Хари, изглежда че всичката ти работа включваща писане е завършена и... свободен си да си ходиш! – усмивка разкраси розовите и хубави устни на Хари, но аз видях колебливостта в очите му, когато доктора се здрависа с него. Не можех да разбера защо. Имам предвид, че той живя тук година, мястото, което го поддържаше стабилен тези месеци. Той е уплашен от това да си тръгне, всичкия здрав разум, който придоби може да изчезне.

Знам, че той е уплашен и трябва да направя всичко по силите си, за да бъда силен за него.. но отвътре аз съм притеснен също. Това е шанс да започнем всичко отново... и съм уплашен да не се провали всичко. Какво, ако Хари изгуби контрол и аз не мога да го спра? Какво, ако той ме докара до лудост отново.. тази тъмнина, това тъмно място в съзнанието ми, където нищо не изглежда толкова по-зле от това? Потреперих, затворих очи и поех дълбоко въздух.

- Господин Томлинсън? Добре ли сте? – бях изваден от мислите си, тъй като някой постави ръка на рамото ми. Върнах се обратно в реалността и погледнах доктор Уилям, който стоеше пред мен. Поклатих глава.

- Да... добре съм. – той ми даде бърза усмивка и ми подаде клипборда си и химикал.

- Просто подпиши тук. – написах името си бързо, давайки му го обратно.

- Добре Хари, ти официално си отписан от болницата. Поздравления! Сега Луи, ако Хари желае може да се облече в обикновени дрехи, аз ще ти дам предписания за него. – кимнах на Хари и му дадох найлоновата чанта с дрехите, които донесох сутринта след като ги купих. Той ги взе от ръката ми и се насочи към близката баня.

- Той има няколко лекарства, които трябва да приема редовно..

***

- Готов ли си? – попитах, поглеждайки към Хари, който прехапваше устна. Той погледна надолу срамежливо.

- По-готов отколкото някога ще бъда. – и с това всичко, което трябваше да направя беше да отворя вратата на сградата. Хванах ръката му силно докато излизахме на ясното слънце, усещах го прилепен към мен. Той мигаше с очи бързо, стараейки се да се предпази от светлината и виждах как малка усмивка заемаше място на лицето му, когато ветреца го подухнеше. Но както усмивката му нарастваше, така виждах и сълзите в очите му. И преди да разбера какво се случваше, две сълзи се спуснаха бавно по бузите му.

- Хари? Какво има? – попитах притеснено, хващайки го за раменете, усещах как кръвта отива в лицето ми. Той се засмя тихо, после премина в малки ридания, усмивката все още беше на лицето му.

- Аз просто.. – започна и аз вдигнах ръка, за да избърша сълзите му. – отивам си вкъщи.. – най-накрая прошепна, наистина това ми липсваше. Усмихнах му се слабо, сълзите се оформиха и в моите очи.

- Да, Хаз.. отиваш вкъщи..