Black Riding Hood

2.13 Глава - От селото в града (12-та част)

           Гледна точка на Черната шапчица

      Всеоще не можех да повярвам, че всичко това се случваше. Вече просто исках да, както се казва, да се прибера у дома'. Направо можех свободно да кажа, че ми е писнало от тази пирамида и да се постарая да намеря изхода по-бързо. Предполагам, че и Питър бе на същото мнение.

      Въздъхнах и започнах да вървя напред. Завивах завой след завой и ми се струвае, че просто се отдалечавам от изхода. Ситуацията направо си беше безнадеждна! Един завой наляво, после един надясно и така цяла вечност вървях на където ми паднеше. Безцелно. На предположения. Без никаква инструкция или камоли карта. По истинкт. Можеше да остана или по-лошо останем, изгубени завинаги там,...но това е риска на изпитанието. Предпологам....

     Въздъхнах отново и продължих да вървя, надявайки се, че Питър се справя по-добре, но едва ли. Скоро стигнах още едно разклонение и без да му мисля, просто тръгнах надясно. Дори не спрях, а продължих да вървя, всеедно бях на разходка. Изведнъж настъпах нещо, но после бездаискам се спънах и паднах. А докато се усетя, повреме на падането, забелязах, че съм задействала капан и около мен хвърчаха стрели, от стените. Разминах се на косъм, благодарение на това, че се спънах и паднах. Това ми изкара акъла, но се осъзнах и се разкарах от там, веднага след като стрелите спряха да хвърчат и да се забиват в срещуположната стена. Но накрая една ме поряза малко под коляното на единия крак, докато бягах. Заболя. Аз се постарах да не издавам нито звук, но паднах на земята. Раната не беше толкова безобидна, колкото смятах. С колкото сили ми бяха останали се измъкнах пълзеейки по пода, в пясъка, и когато бях в безопаснот седнах така, че да видя колко зле е раната. Не беше толкова зле. Трябваше й само една превръзка, да я стегне и търпение заради болката. Все пак щеше да се управи, затова я превързах, с какавото намерих, и понечих да се изправя, но се оказа по-трудно и по-болезнено от очакванията ми. Не можах да издържа и докато се опитвах да се изправя, викнах от болка, изправила се на  половина. Паднах на земята, а в мига, в който осъзнах, че съм извикала от болка закрих устата си с ръка така, че да не се чува нищо,...но беше твърде късно.

    Чаках, чаках и чаках в тишината, но славабогу нищо не се случи. Може само Питър да ме е чул, но нямаше отговор или нещо така, че май не беше чак толкова силно.

      Продължих напред, завой след завой. Куцукайки, но ... какаво да се прави.

          Гледна точка на Питър

   Погледнах надолу отчаяно, защото вече мислех, че това няма край. Вървях известно време без нищо да продумам и си мислех колко още ще продължава това. Просто вече губех надежда. Тъкмо най-сетне видях Серииз отново и сега отново се разделихме. Ядосах се и започнах да ритам пясъка с краката си, докато вървях.

      По едно време без да искам ритнах нещо твърдо и после, докато се осъзная пред мен,на сантиметри от мен, пред носа ми се размахваха огромни брадви! Една стъпка, или  с един сантиметър да бях по напред и носът ми щеше да замине. Разминах се на косъм от поредното изпитание, а то беше едно от най-опасните, които бях виждал. Тези брадви бяха огомни. Бяаха в човешки ръст, но едновременно с това бяха и плоски, за да се прибират в стените. Леко, тънко,безшумно и смъртоносно. Хресваше ми, но не и сега. През коридора имаше около пет шест такива, които извършваха махаловидно движение и нямаш друг изход така, че преминах през тях, разминавайки се на косъм от сигурна смърт!

      Когато свърших се успокоих и си поех дълбоко дъх, но внезапно чух смразявая вик някъде от лабиринта. Знаех много добре кой е и замръзнах на място. За момент не смеех да помръдна или кажа нещо, а в следващия ми се искаше да изкрещя на Серииз дали е добре и тъкмо щях, но се сепнах на място. Колкото и да ми се искаше да я попитам, това можеше само да навреди повече. Особено след този вик. Едвам се сдържах, но това беше единствения начин да не я нараня повече, какавото и да се беше случило. Разгневих се ужасно и се щудех какво ли беше станало, защото ако някой я беше наранил на секундата щях да му отрежа гърлото, но разбира се не можех! Заради тъпия лабиринт.

     Спрях, обмислих какво мога да направя, за да й помогна и единственото решение бе да по-бързам да стигна до нея. Което означаваше да мина през лабиринта и всички изпитания възможно най-бързо. Започнах да бягам насам–натам, по завоите и се кълнях, че който и да го й е сторил....много е загазил!!

    И така с надеждата, че ще й помогна, каквото и да е станало, и със страха от най-лошото продължих бясно напред. Толкова бях ядосан, че исках да намеря онзи проклетник и да му счупя врата, за дето е наранил Серииз!!!

Следва продължение...