STAY

¹

20 декември, 18:47.

   Навън вали сняг, а ние с него сме под завивките.
   -Трябва да тръгвам. - казвам аз, отмятам завивката и се изправям.
   -Защо не останеш? Петък е. Утре не си на работа, нали? - пита Итън, въпреки че вече знае какъв ще бъде отговорът ми.
   Сядам на леглото и започвам да се обличам.
  -Не, не съм. - правя малка пауза; писнало ми е от този разговор. - Познаваш ме. Нямам навика да оставам. Искам да се прибера у дома.
   Усетих го как се размърда зад мен на леглото.
   -Не те познавам, не и истински. Ти не го допускаш.
   Решавам да не казвам нищо по този въпрос.
След лека въздишка, продължава:
   -И нима тук не се чувстваш у дома?
   Нямам сили да го погледна и да му призная, че отдавна съм забравила какво е чувството. Че дори и да ми избоде очите, няма да разбера какво е точно.
   -Ако имаш толкова голяма нужда, ще остана за още едно, но да е бързо. - засмивам се.
   -Не заради това искам да останеш. - казва някак глухо.
   Изненадвайки се от внезапната смяна на тона, се обръщам да го погледна.
   И го виждам как ме гледа, подпрян на стената.
   С онзи поглед.
   От който ме побиват тръпки.
   Не изтърпявам и отмествам погледа си. Започвам да търся другия си чорап. Виждам го под масичката отсреща и ставам да го взема.
   -Знаеш ли какво видях в очите ти току-що? - пита със същия тих глас. - Страх. И не разбирам с какво го предизвиквам.
   -Нека не говорим за това, става ли?
   Обличам си дънките и пуловера. Старая се да не го поглеждам.
   Потънала в мисли за работа, докато си оправям чантата, не усещам, че той е станал от леглото и е дошъл до мен.
   Сепвам се, когато провира ръката си под пуловера ми.
   -Защо се стряскаш, скъпа?
   Подпрял е брадичката си на рамото ми, а ръката му гали корема ми, близо до белега ми.
   -Просто се бях замислила.
   Следва известно мълчание.
   -От какво е? - пита, докато ръката му минава по дължина на белега.
   -Получих го при едно сбиване.
   -Сбиване? - ръката му замръзва при чутото.
   -Ъм, да. Преди години работих в един бар. Все още учех по това време, затова ми се налагаше да взимам повече нощни смени. А след 23 часа хората в баровете обикновено са пияни.
   Усещам го как се напряга при всяка моя дума. Забелязвам, че ръката му сякаш е станала по-студена. Въобразявам ли си?
   -Не беше нещо сериозно всъщност. - завършвам "разказа" си.
   Но това, което няма да разбере е, че не обикновен клиент ми го причини. А баща ми.
   Но не му е нужно да го знае.
   Измъква ръката си, а от допира на замръзналите му ръце кожата ми настръхва. Защо е толкова студен?
   -Какво точно се случи?
   Обръщам се с лице към него, но не изтърпявам много и решавам да седна на стола до масичката. Явно няма да мога да тръгна веднага. Взирам се в неспокойно замръзналия град през прозореца.
   Замислям се как точно да го кажа, за да звучи по-просто, отколкото всъщност е. Поемам си леко въздух. Искам да тръгвам.
   -Беше след полунощ. Видях как един от клиентите отива към вратата, с бутилка в ръка, а не си беше платил сметката. Която не беше малка, тъй като поне 2 часа беше в бара. - града ми се губи от погледа и отново съм в онзи мръсен бар - Бързам да го настигна. Спирам го и го подсещам, че не сме някакви дарители и трябва да се плаща. - правя малка пауза.
   Усещам, като в някаква мъгла, че сяда на леглото. Усещам и погледа му върху себе си.
   -Той залиташе и не успяваше да свърже думите правилно в изречение, но като цяло каза, че знае и че ще плати някой друг път. След това избута ръката ми, но аз продължих да настоявам. Заплаших го даже, че ще се обадя на полицията. Пет минути обеждаване от моя страна му бяха достатъчни, за да се вбеси. - усмихвам се накриво, спомняйки си нрава на баща ми. Бог му е свидетел, не му трябваше алкохол, за да се ядоса и от най-малкото. - Другото вече е очевидно. - обръщам се да го погледна.
   Подпрял е лактите си на коленете си и се взира все така в мен. Съмнявам се, че е мигнал и веднъж, откакто започнах разказа си.
   Причина номер едно отношенията с него да ме плашат.
   Грижа го е и дори не се опитва да го скрие.
   Подпирам се с една ръка на масата и се изправям. Боже, нямам търпение да се прибера. Толкова съм скапана от раб-
   -Защо се усмихна? - замръзнах при така открито зададения въпрос.
   Как е видял? Взирам се в пода, все едно това ще ми помогне някак.
   -Отражението в стъклото.
   По дяволите.
   -Сторило ти се е. Защо ми е да се усмихвам?
   Хубав въпрос, наистина.
   -Не знам, ти ми кажи.
   Срещам погледа му. След кратко мълчание проронвам:
   -Наистина трябва да тръгвам вече. Стана късно. - казвам, поглеждайки часовника.
Но той показва едва 19:39. Нима не е минал и един час?
   Имам странно чувство, че се задушавам. Че стените ме притискат.
   Или може би това са неговите чувства?
   -Ще те закарам. - изглежда примирен.
   Привидно.
   -Само да се облека. - поглежда ме за последно преди да отиде до гардероба и да си изкара изгладена риза.
   Погледът ми се насочи към ризата на пода до леглото. Не изглежда толкова измачкана. Дали ще ходи някъде другаде след като ме закара?
   Какво ме прихваща, по дяволите? Не е моя работа.
   Погледът ми все още се намира върху ризата му на земята, когато той се обръща, вече облечен.
   -Имам малко работа. - казва, явно досетил се за какво си мисля.
   -Не е нужно да ми се обясняваш. Не сме женени или нещо такова. - засмивам се, опитвайки се да обърна всичко на шега.
   -Да, предполагам, че е така. - задържа за малко още погледа си върху мен - Хайде, да тръгваме. - казва и тръгва към вратата на спалнята.
   Взимам чантата си и се оглеждам дали не съм забравила нещо. Виждам телефона си на нощното шкафче и отивам да го взема. След това излизам от стаята и затварям вратата. Обръщайки се, се блъскам в него.
   -Не те видях, съжалявам.
   -Интересно как. - засмива се, но не изглежда да му е забавно. - Забравих си портфейла. Ще го взема, а ти отивай да се обуваш. - усмихва ми се.
   Усмихвам му се в отговор.
   -Добре.
   Вече обута, обличам палтото си, като оправям яката му в огледалото. Погледа ми отскача към торбичките под очите ми. Изморена съм.
   -Тръгваме ли? - сепна ме гласа му. Погледнах го. Беше пъхнал едната си ръка в джоба на палтото си и се усмихваше лениво.
   Можех да го гледам вечно застанал така - все едно, че знае всички тайни на Вселената. С тази усмивка, която сякаш те примамва да се приближиш по-близо. А очите му - те бяха това, което те довършва с един изстрел - топли, въпреки студения си цвят, навяващи спомени за уютен дом с камина и две чаши с топъл шоколад на масата пред нея.
   По дяволите, затъвам, мисля си, докато го поглъщам с очи, мъчейки се да запомня всеки детайл от него.
   -Да не би да си се отказала да тръгваш? Все още можем да се върнем обратно в леглото. - гласът му издава едва прикрита надежда.
   -Съжалявам. Може би някой друг път?
   Не изглежда много разочарован. Очаквал го е. Колко ли пъти съм му го казвала до сега?
   -Разбира се. Когато желаеш.
   Приближава се, хваща брадичката ми и оглежда лицето ми.
   -Откога не си се наспивала?
   -Напоследък на работа е много натоварено. Но скоро имам отпуска. Ще си почина.
   Не споменавам кошмарите, които ме държат будна и изплашена по цяла нощ.
Спомена ли ги, ще се наложи да навлезем в дълбоки теми, които не искам да обсъждам с никого. Най-малкото с него. Боже, само не с него.
   Изглежда донякъде задоволен от отговора ми, пуска лицето ми и вади ключовете от джоба си.
   -По-добре да тръгваме, преди да се откажа да те пусна.
   -Да, най-добре.
   Преди и аз да се откажа да тръгна.

   Тази вечер заспах, мислейки си за него.
   Тази вечер кошмарите ми не успяха да ме събудят.