Mystic Hills

Очаквай неочакваното

Сериозно ли, помисли си Айлин и въздъхна тихо. Часът бе започнал преди малко и тя очакваше мис Уилямс, по някаква причина тя пожела всички ученици да я наричат така, веднага да започне с урока. Но не, всички трябвало да се запознаят с човека до тях, който тази година щял да им бъде партньор в почти всички проекти.

- Трябва отсега да се научите да работите с хора, с които по принцип не бихте работили - беше казала мис Уилямс, - защото така ще бъде и в живота. Рядко ще имате шанса само да избирате партньорите си.

Тази перспектива не се хареса на Айлин. Така или иначе момчето до нея я плашеше. Само мисълта, че ще трябва да работят заедно и извън училище, я ужасяваше. Защо учителката им ги подлагаше на това?

Тя хвърли краднешком поглед към него, но той не отлепяше очи от бялата дъска отпред от началото на часа. Тя ли трябваше да го заговори? Или той щеше да направи първата крачка?

Около нея жужаха гласове, разнасяше се тих смях, само те двамата седяха вдървени и не говореха. След още един бърз поглед към него, Айлин реши, че е крайно време да преодолее срамежливостта си и да го заговори. Тъкмо пресяваше ума си, търсейки подходяща реплика, когато той се обърна към нея и я заговори с тих глас:

- Айлин, нали?

- Ъм... Да - промълви, но излезе толкова тихо от изненадата, че знае името ѝ, че трябваше да повтори: - Да. А ти откъде...?

- Брат ми ми каза - прекъсна я, свивайки рамене. - Стефан, запознали сте се вчера - поясни, виждайки обърканата ѝ физиономия.

- Ясно - проточи, все още гледайки го изпитателно. - Ами ти, ъм, как се казваш?

Някога щеше ли да спре да звучи толкова тъпо?

- Владимир.

- И откога учиш тук? - Попита и почувства как с всяка една дума ѝ става по-лесно да разговаря с него.

- От три години.

- Значи познаваш всички от класа?

- Всъщност познавам едва няколко от тях. Тук всяка година класовете са различни. Все едно всяка година започваш на ново място.

- Хм... - промърмори Айлин и насочи поглед напред.

Може би нямаше да е чак толкова трудно тук. При положение, че повечето също не се познаваха... За съжаление старите ѝ притеснения все още не я напускаха. Кога най-накрая щеше да спре да се тревожи за щяло и нещяло? Като познаваше родителите си, още преди да е мигнала, пак щяха да са се изнесли.