Pretty When You Cry

Chapter 2

"Lord forgive me for the things I've done

I was never meant to hurt no one"

Всички, присъстващи в стаята, бяха вперили погледите си в мен, очаквайки да кажа нещо. Но аз имах съвсем различен план - щях да мълча докато просто не се откажат и господин Франко да даде думата на следващия в кръга.

- Е, Евърли, ще ни разкажеш ли за себе си? - попита психотерапевта, усмихвайки се приветливо насреща ми.

- Предпочитам да не говоря - отвърнах просто. Скръстих ръце пред гърдите си и потропвах нервно с крак. Мразех да споделям. Нищо. С никого. Просто бях такава. Или по-точно в такава се превърнах.

- Моля те, Евърли. Никой тук няма да те съди. Всички се изслушваме взаимно. По този начин се отърсваме от напрежението и това, което ни мъчи. Хайде, опитай, ще ти олекне. - Франко изговаряше думите с такова спокойствие, че чак да му завиди човек. Не можех да пренебрегна факта, че умееше да те предразположи.

- Добре, ще опитам - поех дълбоко дъх и започнах с историята си. - Здравейте, всички. - Помахах вяло с ръка. Правех всичко възможно, за да отбягвам погледите им. По принцип не бях привърженик на продължителния очен контакт. - Казвам се Ейвъри Джеймс и съм на шестнадесет години. Родена съм в тук, в Куинс, Хънтърс Пойнт. Имам...имах сестра, която почина в автомобилна катастрофа. - Трябваше да положа големи усилия да задържа сълзите си. Беше трудно. Особено, когато си видял със собствените си очи как сестра поема поема последния си дъх и го издишва заедно с кратките си осемнадесет години. -Бях заедно с нея в колата. Бяхме тръгнали към дома на баба ни, когато насреща ни излезе някаква кола. Беше твърде късно да избегнем удара. Сблъсъкът беше челен. И пагубен. Аз се измъкнах с счупена кост на ръката и мозъчно сътресение, а сестра ми...тя не можа да оцелее. Цялата беше обляна в кръв. Едва дишаше. Очите й бяха притворени. Аз гледах как издъхва в ръцете ми и не можех да направя нищо. Едва се добрах до телефона си, набирайки номера на бърза помощ. Но беше твърде късно. С последни сили тя хвана колебливо ръката ми и ми прошепна: ''Красива си, когато плачеш''. Също като вашите думи, господин Франко - усмихнах се печално. - Не успях да спася собствената си сестра, най-добрата си приятелка. Искаше ми се аз да бъда на нейното място. Искаше ми се аз да се поема цялата агония, която тя изпитваше. Но не можех. - довърших и започнах да плача неконтролируемо. Сълзите се лееха като водопади от очите ми. Изглеждах толкова слаба. Уязвима. Споделих историята си с едни непознати хора. - Съжалявам, аз...