Pretty When You Cry

Chapter 5

''I got my heart right here

I got my scars right here''

Боксерките му бяха примамливо отеснели. И хей, този мъж имаше вкус - Келвин Клайн, все пак. Облизах пресъхналите си устни се заех с премахването им. Пръстите ми се заиграха  с ластика на боксерките му. Секунда по-късно материята, покриваща изяществото, което притежаваше, беше хладнокръвно отстранена.

Мамка му, беше толкова красив.

С поглед проследявах всяко едно потръпване на кожата му. Прехапах силно устна, опит да прикрия усмивката си. Беше толкова готов за мен. И дяволите да те вземат, Евърли, успя да надървиш психотерапевта си, който бе с цели дванадесет години по-възрастен от теб.

Дейв премести погледа си надолу, към мен. Явно е чудеше какво става, защо се бавя толкова. Подсмихнах се.

- Ще...ще ме докоснеш ли? - попита плахо.

- Разбира се. Но искам да ми се помолиш - изгледах го лукаво. Щеше да играе по моите правила.

- Какво? Да те помоля?! Ти предложи да ми духаш?! Уплаши ли се, Евърли? - явно се бе съвзел от контролиращата ума му възбуда и пак се превърна в задника, който беше.

- Помоли ме, Дейв - докоснах леко връхчето му, при което той потръпна и изпсува. - Хайде, господин Франко, кажете ми какво искате да направя с вас.

- М-моля те - отвърна накъсано, защото продължавах да го докосвам леко.

- Какво каза? Не те чух - тонът ми беше подигравателен. Играех си с него.

- Моля те, Евърли. Докосни ме - най-сетне изплю проклетото камъче. И аз се заех с работата си - започнах да движа нагоре-надолу дланта си по държината му, а той издаваше звуци, наподобяваше охкане и ги комбинираше с цветущи псувни. По връхчето на пениса му започна да избива прозрачно-бяла течност. И тъкмо когато бях на път да я отстраня с език, проклетият ми телефон звънна. Проклех се мислено и се одръпнах от него. Беше майка ми. Каква изненада.

- Евърли, къде си?! Погледна ли колко е часът?! - тя изригна безброй въпроси. Само тя умееше да зададе около десет въпроса в рамките на броени секунди. Беше ненадмината в това отношение.

- Прибирам се, успокой се! - отвърнах троснато. В момента ми идеше да хвана една къртечница и да се прострелям няколко пъти. В главата. Та аз оставих сексапилния си психотерапевт възбуден до полуда, за да слушам лекциите на майка ми. Май наистина се нуждаех от помощ.

След като затворих телефона, се върнах обратно при Дейв, който, естествено, вече се бе обул.

- Съжалявам - промърморих. - Майки, какво да ги правиш - усмихнах се гузно. -Та ще продължим ли със заниманието ни? Мисля, че бях стигнала до частта, в която трябваше да те поема в устата си. - Опитах да се доближа отново до онази обетована земя, която беше изкушението в гащите му, но той ме спря. - Какво има пък сега? Моментът ли свърши?

- Виж, Евърли, наистина съжалявам, че така се възползвах от теб. В онзи миг бях под въздействие на възбудата и не разсъждавах трезвено. А сега съм с целия си ум и определено не го намирам за правилно. Добре, че майка ти се обади. - отвърна той.

- Ти си един шибан страхливец, знаеш ли? Преди майка ми да ми се обади нямаше нищо против една шестнадесет годишна тийнейджърка да ти направи свирка! Не знам защо изобщо се занимавам с теб. Не си заслужаваш - отвърнах ядно.

Той се качи в колата си. Сякаш потвърждаваше тезата ми. Дейв беше като останалите. Нищо по-различно.

- Качвай се, Евърли. - тонът му беше заповеден. За какъв се мисли?

- Няма да се кача в шибаната ти кола. Бог знае колко са ти го лъскали там?

- Повярвай ми, нито една. Класически тип съм и ако ще ми духат, то ще у нас. - обади се той.

- Така ли? Защото сега не видях да имаш нещо против да ти духам пред колата ти - подсмихнах се.

- Моля те, качи се в колата. Не ме предизвиквай сам да те вкарам вътре!

- Харесва ми когато ми говориш мръсно. -отбелязах и заех мястото си на седалката до шофьора.

Усещах как образът на сестра ми отново се проектираше в ума ми. Съдеше ме. Сестра ми се срамуваше от мен. Та аз опетнявах паметта й. Бях пълна трагедия. Разочарование. Сълзите отново бяха близо да изплуват на повърхността. Опитах да ги преглътна, но просто не се получаваше и рухнах. За пореден път плачех пред  него. Бях жалка.

- Евърли, какво стана? Моля те, кажи ми! - той ме гледаше с разтревожен поглед. Никога нямаше да ме хареса. Бях пълна скръб.

- Аз...съжалявам - отвърнах. - Просто се сетих за сестра си. Не мога да приема, че не е тук, с мен. Съжалявам, просто ме откарай вкъщи, става ли? - попитах хлипайки.

- Разбира се. Само ми кажи къде живееш - засмя се леко, колкото да подобри настроението ми.

Той се върза. Направи грешен ход, Франко. А аз съм наистина една брилянтна актриса. Заблудих го, колкото да ми съчувства. Сега беше в пъти по уязвим. И лесен за печелене. Днес беше моят ден. Или денят, в който щях да изчукам без капка милост психотерапевта си. Щеше да бъде изигран в собствената си игра...

***

Евърли не си поплюва. Какво мислите за нея?

Коментирайте/ Гласувайте.

Обичам ви!