Elizabeth's redemption (Изкуплението на Елизабет)

Глава 12: На гости в ада.

Марко се изправи и застана до мен. Присъствието му ме успокои малко. Факта, че се изправям пред съвсем непозната опасност, а той е до мен ми носи надежда.

-Маркосо!?- Зита изглежда изненадана и бузите и почервеняват. Доколкото мога да видя в тъмното и тъмната и кожа позволява.

-Не мога да кажа, че изненадата е приятна, Зита!

Очите ми се ококорват и поглеждам Марко и Зита. Какво!?...

-Еее, не мога да кажа, че не съм си го заслужила.-обърна се към сякаш току-що ме е видяла.- Най-после се срещнахме, Лизи.

Хора (същества) с качулки са ни наобиколили и имам чувството, че се приближават с всяка секунда.

Мечът в ръката ми пулсира готов за битка. Марко леко поклаща глава. Зита сваля качулката си и аз едва не изкрещявам.

Това не е Зита, която помня. Тази Зита има сплескан змийски нос, има зеленикави петна по кожата и очите и нямат нищо общо с човешките.

-Не са ли те учили, че не е възпитано да зяпашшш?-потръпвам леко. Толкова е странно да чуя гласа и. Прилича на човешки, но има нотка прикрита агресия позната само при животните.

-Защо ни преследваш?-гласът ми звучи като на малко дете в сравнение с нейния. Марко леко ме хваща за лакътя и се опитва да ми посочи нещо с очи, но в тъмнината не виждам нищо.

Зита се приближи с бавна крачка към мен, отдръпнах се назад докато крака ми не опря вече разложената Екатерина. Какво? Но те я застреляха преди секунди...

-Отрова. Хибридската отрова е изключително бърза.- нокътят и одраска бузата. Кървава следа се стече по лицето ми. Нещо не беше наред. Сякаш нещо разяждаше лицето ми.

Затворих очи за миг. Опитах се да ги отворя отново, но сякаш клепачите ми бяха залепнали. Последното нещо, което усетих бяха силните ръце на Марко.

-----

-Ааааа.-студената вода разбуди всяка фибра от тялото ми. Подпрях се на ръцете си да се изправя. Рухнах на каменния под и лицето ми сякаш гореше. Докоснах лицето си. Болка. Отново. Отворих очите си.

Не!

Не!

Не отново!

Същата килия.

Същият ад.

И сега беше повече от ад. Зита стоеше пред мен с лукава усмивка, а до нея моя личен палач- монахинята.