Едно Приятелство. Една Любов. Много Тайни.

ОСМА ГЛАВА " Моторът"

- Разкажи ми нещо.. - казах тихо
- Добрее, когато бях малък много исках да имам домашен любимец, но родителите ми не ми разрешаваха, защото живеехме в блок и нямаше къде да го гледаме. Тогава един ден дядо ми купи един бял заек. Предложи ми да го гледат у тях, а аз щях да идвам след училище всеки ден. Около една седмица баба и дядо го гледаха в градината им, след което аз им казах, че искам да го взема у нас вкъщи. Бях убедил най-накрая нашите. И тогава започнахме да го гледаме вътре. Имаше си специална клетка. Всеки ден му отделях много време. Галех го. Хранех го. Чистих му. Играех си с него. Обичах го ужасно много. Помня, че даже не пишех домашни, а отивах да си играя с него. Баща ми повтаряше, че по този начин го тормозя повече, защото зайците са самостоятелни животни и не стават за галене и игри - те са били като декоративни, само да ги храниш и да им поддържаш хигиената. Но аз си бях на моето. Дори спях с него. Обичах го много. И после знаеш ли какво стана. Една сутрин го намерих мъртъв в клетката... Та накратко искам да кажа, че любовта боли. Когато обичаш, трябва да се обича взаимно. Защото от много любов боли. От много привързване боли. От много истина боли. Трябва да бъдем отворени към други мнения също. Не трябва да смятаме всичко на черно и бяло. На лъжа и истина. Защото за теб може нещо да е истина, но за друг лъжа. Трябва понякога да се вслушваме. Да не бъдем зависими нито от мнението на другите, нито от нашето. Защото светът не е черно на бял.  Трябва да се научим да виждаме дъгата, след дъжда.

Тогава изведнъж вратите на асансьора се отвориха и аз се отдръпнах от Мат. Все едно се бях събудила от сън и сега виждах реалността и разбирах, че всичко случило се беше нереално. Без да му казвам нещо излезнах от сградата и тръгнах към нас.

Гледна точка на Мат

Благодарих на майстора и излезнах. Докато вървях към нас мислех за Скай. Мислех какво толкова я различаваше от другите. Беше лесно да  видиш на какво е неспособна и от какво има страх. Но не можех да разгадая това, което умееше. Със сигурност имаше нещо, тя успяваше да привлича хората към нея. Все едно се криеше безкрайността в нейните очи. И аз се страхувах да вникна в тях, за да разбера какво се крие. В тялото си имаше все едно магнит, привличаше всички. Но въпросът беше с какво... Сега единственото ми внимание беше върху нея. Исках да и покажа и да я науча на страховете и. Трябваше да я науча да изгуби всички страхове и дори да ги усъвършенства. Страховете да превърне първо в цели, после в реалност. Защото това, от което тя се страхуваше, аз го бях преживял вече. Но точно защото го бях преживял - може би трябваше да стоя далеч от нея. Но как ще стоиш далеч от нещо, за което с всеки изминал ден мислиш повече и повече. Защото едно парченце шоколад никога не стига.