‘’ Единият ден дава всичко за теб, а на следващия дава теб за всичко’’
Гласът на Хари се чуваше из цялата стая, из цялата къща. Не знаеше как може да спре звяра, който преди малко се беше родил в него. Всичко спеше. Къщата бе тиха, но свирепите звуци приличащи на вой излизаха пред кървавите му устни. Всичко беше различно. Тя, нечувстващата до сега 16 годишна тийнеджърка беше уязвима под големите му ръце, които неконтролируемо удряха по изваяните и крака. Не можеше да спре болката, не можеше да спре чудовището пред нея.
Емили. Едно обикновено име на пръв поглед, но под това име се криеше нещо зловещо, нещо, което го нямаше в другите момичета. Едно момиче, нямащо и 50 килограма, с руса дълга коса и няколко сини кичура, нормално изглеждащо, но много красиво. Всички страняха от нея. Опасността се виеше около нея, като кълбо от огън. Всеки се опарваше от нея, точно и за това тя бе сама. Училище след училище тя не намери и един човек, който може да и помогне, не намери човекът, който ще я накара да чувства. Този, който ще успее да възроди всичко умряло в нея, всички видове емоции. Мъжът, който ще накара скритата роза в нея да цъфне.
-Хайде Емилия, нямаш време! Не е хубаво да закъсняваш за първият си ден – грубо отрече майка й, като издърпа белите пухени завивки от студеното й тяло.
Емили се огледа, измрънка тихо и стана от мекото и топло легло. Не и се искаше да сменя училищата през един месец, но майка й смятаха да продължават, докато тя не намери подходящият ‘’втори дом’’ . Майка й получи много, след като баща й почина и сега Емили беше едно от най-богатите момичета в училище. Другите можеха само да си мечтаят за нещата с които тя разполагаше. Но тя не обичаше да ходи всеки ден в мола, да харчи парите на майка си и да прилича на една от онези кифли с розови токчета и малки кучета в чантите. Тя обличаше дрехите на баща си, а именно това бяха широки тениски с надписи на метъл рок банди и отдолу впити джинси, които очертаваха идеалните й дълги крака. Макар че беше облечена така, тя изглеждаше безупречно.
Оправи си раницата, върза дългата си коса и излезе през голямата дървена врата. Не й пукаше, дали щеше да се впише, или щеше просто да е аутсайдера. Беше й писнало всички да я гледат отстрани, без някой да се опита да я опознае, да освободи розата, която толкова години се крие в нея. Привличаща всички погледи тя закрачи към коридора без никакви притеснения. Гледаше право напред и имаше лека страшна усмивка на лицето. Всичко беше млъкнало. Тишината цареше в коридора. Само стъпките на Емили се чуваха. След като премина по дългият коридор, влезе в стаята и седна на един от задните чинове. Имаше дъвки под чина и целият беше изрисуван в странни графити. Звънецът би и всички заеха местата си. Имаше едно свободно място. ''
Сигурно някой ще закъснее''
Веднага щом си помисли това на вратата се почука и влезе високо, секси, с къдрава коса момче...
Следва продължение..
