Elder Contests

Rebirth 2017 - Втори кръг; 3: Изповедта на една анорексичка

Никога не предполагах, че ще бъда едно от онези момичета. Онези обсебени от теглото си момичета, които се подлагат на нечовешки диети и откачат, ако дори качат само един килограм. Тези неща ми изглеждаха твърде далечни. Нещо, което съществува само във филмите. Не подозирах, че може да ме застигне и мен. Но грешах. Много грешах.
Някои от вас може би си казват, че ако имаш перфектното тяло си защитен от тормоз и подигравки. И аз мислех така до скоро. Очаквах, че вродената ми слабота ще ми осигури щастливо детство и юношество. Е, не се получи точно така. От гаднярите спасение няма.
В началото бях едно щастливо дете - необременено от проблемите на възрастните, интересуващо се само от това дали ще получи последен модел кукла Барби. Ах, как ми липсва това време! Тогава дойде пубертетът. Един ден, докато се оглеждах в огледалото, забелязах, че леко съм понапълняла. Това не остана скрито от съучениците ми - започнаха да ми се подиграват, да ме наричат ''крава'', ''свиня'' и други производни. Не бях свикнала. Почувствах се неуверена в себе си, заради няколкото килца отгоре. Отчаяно исках да ги сваля. Тогава през главата ми мина една идея. Сега, когато се сещам за това, знам, че е налудничаво, но на времето ми звучеше като гениално просветление, изпратено ми от небесата. А именно - да гладувам.
Нещата започнаха гладко - просто отказвам предложеното ми допълнително от десерта и не ям хляб. Лесна работа. Но с времето видях, че това не дава очаквания от мен резултат и преминах на по-агресивни мерки. Спрях да се храня изобщо. Мислех, че мога да го контролирам, но то започна да контролира мен. Болеше ме. Но игнорирах болката в името на по-малкото число, което показва кантара. Нататък се появиха здравословните проблеми - понижена функция на имунната система, хипотермия, анемия. Косопад, суха кожа и рушене на зъбите. Главоболие и напукани устни. Но според мен си заслужаваше - нали хората отново ми правеха комплименти за фигурата. Обаче последиците не бяха само физически. Започнах да изпадам в депресии, често си менях настроенията, изгубих връзка с приятелите си, а тези, които останаха до мен, всячески се опитвах да ги отблъсна. Поради чувството на тревожност не можех да спя през нощите, което доведе до понижаване на успеха ми в училище. Криех от майка си, че се случва нещо. Хранех се само пред нея, но заради целодневните й смени в работата не я виждах често, и яденето се случваше рядко.
Един ден, докато бях в час по физика, се почуствах кошмарно зле. И не, причината не бяха ужасно сложните задачи, от които на 9 от 10 души им се повдига. Изведнъж, както си седях на чина, започнаха да ме обливат горещи вълни. Пулсът ми се учести. Усетих устата си пресъхнала. Помолих за разрешение да отида до тоалетна, но не успях да стигна дори до вратата на стаята, пред очите ми заиграха черни петна.
Естетствено, нямаше как да се измъкна без обаждане до родител. Чак след този случай майка ми разбра, че има нещо нередно. И, както логиката вероятно ви подсказва, ме изпрати на лечение. Първоначално работих с диетолози, които ми изготвяха строг хранителен режим, а близките ми и лекарите ме насилваха да го спазвам. След около три месеца в болницата на системи, тръгнах и на психолог. Първите няколко пъти го мислех за ненужно - смятах, че съм в напълно нормално психическо състояние. Все пак, нали всяко момиче се тревожи малко или много за вида си? Но след време посещенията ми започнаха да ми харесват. Беше ми приятно да говоря за проблемите си без някой да ме съди. След някъде месец и половина - два, терапевтът каза, че вече мога да започна групова терапия. Бях притеснена - не знаех как да говоря за това пред други хора, пред непознати. Но семейството и приятелите ми ми дадоха кураж да се изправя срещу страховете си.
И ето ме сега - в просторна светла стая на Психиатричния център, в компанията на хора със същите проблеми като моите. Вече няма от какво да ме е страх. Болестта ми ме прекара през всички кръгове на Ада - какво ще бъде по-зле от това. Тук всички ме разбират, понеже и те са преживели същото. С тази мисъл се изправям от стола си и заговарям:
       - Името ми е Мелиса Съмърс- започвам.- и успешно преборих анорексията.