Сериалът II

2008

  Отново беше четвъртък и имах среща със Свръзката. Същото кафене, същата маса, по същото време. Докато го чаках въртях в ръцете си малко листче. На него беше написано нещо неразбираемо, ако кажа, че е китайско писмо, ще излъжа, защото говоря китайски. Днес на обяд Красавицата ми го даде, попита може ли да го получи (написаното). Ох, знае как да ме манипулира…маза ми гърба, направи кафе, поръча храна, поусмихва ми се... Сега съм на път да изпълня поредното й желание.
  Свръзката ми се появи:
  - Добър вечер - каза - ето ти адресите на игрите за следващата седмица.
  Подаде ми друго листче. Аз му подадох това, което държах.
  - Къде да намеря такава кола? - попитах, докато той внимателно четеше писаниците на Красавицата.
  - Такива коли не се продават, правят се.
  - В смисъл?
Сбръчка чело, наведе се към мен и въздъхна.
  - Утре ела в гаража ми. Мисля, че ми се намира нещо такова. Но да знаеш скъпо удоволствие е.
  - Знаеш, че парите не са проблем. Колко скъпа може да е една кола?
  - Тази точно, доста. И на размяна съм навит. Дай ми онази дето спечели миналата седмица.
  - Добре. - съгласих се, не ми пукаше какви коли се мотат из гаража ми. По-важното беше да угодя на Красавицата.
  - Ама не те разбирам - долових въпрос в тона му - ужасен шофьор си, а искаш такива неща?
   Не отговорих, само се захилих. Как мога да обясня, к’во безмозъчно същество ставам само от усмивката й. Това бяха последните думи, които разменихме.
    На другия ден, някъде по обед, слезнах в гаража, за да взема колата. Трябваше ми време, докато я открия измежду всичките. Заоглеждах ги. Имах чувството, че някоя липсва, но не знаех коя. Обаче тази, за която бях дошла, така беше паркирана, че за да я изкарам, трябваше да правя страшни маневри. Излезнах да изпуша една цигара и да помисля, подпрях се на стената.
  - Замислена изглеждаш - чух познат глас.
  Вдигнах глава и видях новия си приятел. Днес изглеждаше различно - косата му беше небрежно сресана, облеклото спортно - дънки и блуза. Почти да не го позная, ако не беше усмивката му. А да, и татуировката на гърдите. Защо все в нея се зазяпвам?
  - Какво правиш тук?
  - Имахме уговорка за обяд.
  - За днес ли? - не помнех да съм се разбирала, каквото и да е с него.
  - Днес съм свободен.
  Пак се вгледах в надписа под ключицата му. Наклоних глава и се пробвах с “приятелското усмихване”.
  - Добър шофьор ли си? - минах на въпроса, който ме вълнуваше.
  - Справям се. Защо?
  - Черпя обяд, ако ме закараш.
  - Колата ми е ей там.
  - Не е толкова просто - захилих се и хвърлих ключовете към него - Трябва да закараме една кола на едно място и да вземем друга.
  Странно, но на него не му беше никакъв проблем да я изкара от гаража. Казах му на къде отиваме. Известно време помълчахме.
  - Твоя ли е тази?  - попита.
  - Така мисля - отговорих. - Защо?
  - Защото ми е странно позната.
  - Кола като кола - въздъхнах.
  - Един мой приятел имаше такава.
  - Имаше?
  - Наскоро я изгуби.
Изсмях се с глас.
  - Колко трябва да си смотан, за да изгубиш колата си?!? Особено, такова скъпо съкровище.
  - На покер - разясни ми той.
  - Аха - спрях да се хиля.
  - От теб явно.
  Бяхме спрели на червен светофар. Новия ми приятел ме гледаше изпитателно. Пуснах най-близкото до чаровно мигане, на което бях способна. Сега той се разсмя.
  - Не съм виновна, че момчето не го бива.
  Отново настъпи кратко мълчание. Потеглихме.
  - Знаеш ли - наруши го пак той - НЕгаджето ти изглежда страхотно.
  - Така ли? Къде я видя?
  - На вратата. По нощница.
Захилих се на видението в главата ми.
  - Мдааа, прекрасна е. - казах отнесено.
  - Има красива коса…
  - Ахааа…
  - И красиви очи…
  - Аха - продължавах да се съгласявам.
  - И краката й са…
  Чак сега осъзнах, че ме провокира. Смръщих вежди и го погледнах.
  - Какви? - попитах.
  - Наистина е много красива.
  Заших му шамар зад врата. Той за малко да изпусне контрола над колата. А аз продължих да го удрям. На шега, уж.
  - Да не си посмял да я пипнеш! - шамар - Гледай пътя! - шамар - Тя е моето момиче! - шамар - Само смей да одраскаш колата! - шамар - Ще те убия!
  Той се хилеше, охкаше, шофираше и пробваше да се пази.
  - Ще убиеш и двама ни.
  Без произшешствия стигнахме до огромното хале, в което се подвизаваше гаража на Свръзката. Посрещна ни на вратата и ме поведе към импровизирания си офис. Шофьора ми остана отвън да ме изчака.
  - Кой е този с теб? Не съм го виждал до сега - попита възрастния мъж, като затвори вратата след мен.
  - Новият ми приятел - подпрях се на бюрото.
  - За него ли е колата? - не дочака отговор, а продължи с въздишка - Ще разбиеш сърцето на сина ми. Цяла нощ работи по нея. Искаше да те впечатли.
  - И от кога детето има такива мераци? - изненадах се.
  - Вече не е дете. - повдигна вежди - От почти месец упорито се навърта около теб.
  - Така ли?
  - Не си ли го забелязала на игрите?
  - Не.
  - Ставаш невнимателна. Онази вечер много си дрънкала. Все някой ще загрее кои сте с онова момиче.
  Въздъхнах, прав беше. Протегнах ръка:
  - Дай ми ключовете.
  - Дължиш ми още 100 хиляди.
  Без излишен пазарлък дадох парите. Скъпи ми излизат нейните подаръци, но си плащам с удоволствие, за да виждам щастливото й лице.
   С Шофьора взехме колата и се запътихме към най-близкия ресторант. Избрахме скътана маса и се настанихме.
  - В гонки ли участваш? - попита той.
  - Глупости. От къде ти хрумна?
  - Колата, която взехме, се използва за състезания.
- Най-обикновена спортна кола. Пък и аз не мога да шофирам.
  Изгледа ме подозрително, но не каза нищо повече.
  - Имаш ли планове за вечерта? - наруших тишината.
  - Къде искаш да те закарам?
  Разсмях се:
  - На клуб - отговорих.
  - И ти ще черпиш, така ли?
  - Да.
  - Май ще ми хареса да съм ти другото НЕгадже.
  И двамата се посмяхме на шегата му.
  След обяда ме остави в къщи. Трябваше да се подготвя за излизането.
   Вечерта предпочетох да го изчакам отвън, не исках да се зазяпва в моето момиче. А тя още се моташе по тениска из нас.
  Видях да паркира и се насочих на там. Не чаках да ми отваря и затваря вратата, ама той и не направи опит. Казах му адреса.
  - Там няма клубове.
  - Има, един интересен.
   Като стигнахме го поведох към скрития от очите вход. Щом влезнахме в коридора се чуха виковете на тълпата.
  - Какво е това място? - хвана ме за китката и ме спря.     Видях притеснението, което се изписа на лицето му.
  - Моята най-голяма тайна. - споделих.
  И му я показах. Нещото, от което не можех да се лиша, което ме караше да забравям за останалия свят. Противника, който ми даваше наистина силен отпор. Адреналина.