Chapter 1
Поредния скучен...скучен ден.Дамм знам,че в училище дните въобще не са разнообразни:пишеш,четеш,слушаш или другия вариант:пушиш,натискаш се в тоалетната,дрогираш се и черешката на тортата алкохола.Да приемем,че аз бях от първата групичка и никога не искам да попадам във втората.Впрочем приятно ми е Джесика Паркър,но за вас Джес.Реших да напиша тази книга за живота си,защото ми беше мечта да опиша собствения си живот в книга.Ще разкажа всичко от самото начало,до края.Вече съм на средна възраст,имам деца и добър съпруг,който се грижи за нас и за всички наши прищявки.На 30 години съм и мога да не си спомня някой неща,но те дори не могат да се изтрият от съзнанието ми.Както казваше майка ми "Дните си летят,миговете си изнизват,някой се забравят,а други искаш да забравиш".Тя почина преди две години и ужасно много ми липсва.Няма кой да ми помогне с децата и кой да ми каже "Казах ти!",когато направя някаква глупост.Реших да посветя тази книга точно на нея и мамо мисля,че ще се гордееш с мен,ако беше сред нас.
Всичко започна онзи скучен ден.Прибирах се от училище,но бързах,защото трябваше да взема сестра си от детската градина.Тя се казва Катрин и бе много сладко момиче.Умееше да ме разплаче и да ме разсмее за част от секундата.Тя беше моята гордост,защото още от малка знаеше да прави кълбо напред и назад,задно и предно салто и всякакви такива съчетания.Беше малката ми гимнастичка.Обичахме да се гледаме сериозно и когато някой от нас се засмее ще бъде гъделичкан до "смърт",но винаги тя беше победителя.
Пред мен се разтвориха портите на детската градина и се запътих към площадката,където ме чакаше търпеливо Кат.Косичката и се развяваше от вятъра и изглежда дъвчеше шоколада си от обяд.Но ми направи лошото впечатление,че някакъв познат за мен човек ѝ говореше,а тя се смееше докато играеха с куклите ѝ.
-Катрин Паркър!-извиках ѝ и се приближих към нея със скръстени ръце.
-Какичке!-захвърли куклите и ме прегърна силно.-Искаш ли шоколад!-отчупи ми и ми подаде с малките си ръчички...наистина беше голяма подмазвачка това дете,метнало се е на кака си.
-Благодаря!-отхапах и взех раничката от пейката където седеше момчето.
-Како това е батко Найл!-надигна му ръката,като хвана ръкава му и после задърпа и мен.-Найл това е Кака!-засмях се леко.
