LONG YET

Да живееш или да умреш?

Бях седнала на една преобърната дървена лодка. Луната огряваше бурното море и караше вълните да изглеждат като огромни сребърни перелини.Извадих от джоба на дънките си телефона и написах SMS на Лиан да ми звънне(ако дотогава не е мъртво пияна),когато партито(на което бях едва ли не завлечена насила от най-добрата си приятелка;но за щастие, докато тя танцуваше с някакви момчета, успях да се измъкна) приключи. След което запалих една цигара и бавно издишах дима към небето.Ноща бе ясна и звездите трепкаха като милион изкрящи очи.Морският бриз разроши косата ми и ароматът на портокали от шампоана ми едва не ме накара да повърна. "Трябва да си сменя шампоана. Дори не понасям портокали"-помислих си.
   Изведнъж зад мен чух стъпки. Сърцето ми заби лудо, но не помръднах от мястото си. Само някой психопат би се промъквал зад гърба ти и най-логичното в ситуацията е да хукна да бягам, но нещо ме придържаше на мястото ми. Стъпките се чуваха все по-отблизо и по-отблизо, докато накрая не усетих, че спряха точно до мен.Дръпнах от цигарата си и бавно издижвайки обърнах глава назад.Вместо да видя някой изкувял дъртак с извратена физиономия, зад мен стоеше момче на около двадесет,с черна коса и поглед вперен някъде напред в морето.Бе облечен в черни дънки и сив отпуснат суичър,в чийто джобове бе пъхнал ръце.Все така без да откъсва поглед от морето заобиколи пейката и седна на сантиметри от мен. Повдигнах вежди.
-Не се притеснявай, не съм някой психопат, който има намерение да те изнасили. Аз съм просто един обикновен човек, също като теб, който няма какво да прави в скучна нощ като тази и е излязал на разходка по брега, за да поразмишлява за ужасния си живот. А ти си?-каза той и ми се усмихна с най-милата усмивка, която съм виждала. Очите му се взираха в моите сякаш можеха да проникнат през тях и да видят какво крия в душата си.На фона на ноща изглеждаха като бездни, в които имаш чувството, че с всеки миг пропадаш. Бързо отклоних поглед, но с периферното си зрение виждах, че още ме гледа.
-Аз съм Такаи-казах и дръпнах от цигарата си, която вече беше изгоряла докрай.
-Според мен хората, които пушат не са сигурни дали искат да живеят или не-каза непознатият и извърна поглед.
-Нима?-мислех вече да се махам, този със сигурност не беше с всичкия си.
-Ами ти?-продължи той.
-Какво аз? -очите ни се срещнаха и за миг улових болка в погледа му, но тя бързо изчезна, заменена от още една мила усмивка.
-Какво искаш, да живееш или да умреш?
   В този момент телефонът ми извъня.