LONG YET

Червено

-Та ще ми кажеш ли най-после как се казваш? -попитах.
-Казвам се Синзая Хару-каза той бавно, сякаш да говори му костваше огромно усилие.
   Вече наближаваше един през ноща, а в далечината проблясваха светкавици.
-Такаи... -прошепна сякаш.
-А?
Защо се върна? -попита.
"Защо наистина?"-помислих си.
-Не знам-отговорих вместо това.
-Някога отговаряш ли точно на въпрос? -каза и се засмя леко.
"Тоя заяжда ли се? "Тъкмо мислех да му отговоря, когато проблесна мълния и се чу оглушителен гръм. Подскочих.
-Страх ли те е?
-Не- а и да ме беше сякаш ще си призная.
-Знаеш ли, и аз не съм много сигурен?-каза той.
-За какво?
-Дали искам да живея или не.
Обърнах глава към него и присвих очи, но бе станало толкова тъмно, че не виждах нищо.
-Искам да си тръгна един ден от този град, да отида някъде далеч, където да живея живота си, както аз искам.. -каза, а гласът му трепереше.
-Какво те спира? -попитах тихо.
-Не знам.
-А аз не била давала точни отговори-промърморих.
Хару се засмя. Смехът му беше тих, но някак изкусвен, лишен от изкреност. Стомахът ми се сви, а сърцето ми заби лудо...В този момент сякаш небето се отвори и плисна силен дъжд. Преди да се усетя какво става Хару ме зграбчи за ръката и ме повлече със себе си. Тичахме през мрака, а дъждът вече ни бе измокрил до кости. Най-сетне стигнахме до една по-осветена улица и се скрихме под навеса на един магазин за суши.Тук на светлината можех да огледам по-добре лицето му. Стомахът ми се преобърна.Беше наистина красив, но в изражението му имаше нещо доста тъжно. В този момент погледите ни се срещнаха. Пак онази болка в тях, но само за момент, след това той отклони поглед. Беше започнало да става студено, а аз бях само по тънък потник и потреперих. Хару разкопча сивият си суитчър и го наметна на гърба ми. Нима се изчервих?Глупости... "Той е странен и вероятно му хлопа дъската, но тези очи..."
-Благодаря-измърморих. Той само сви рамене.Синята ми тениска бе прилепнала от дъжда и плочките, и гърдите му се бяха отчертали. Замалко да зяпна. "Боже, какво ти става, ти на практика едва го познаваш... "-укорих се.
-Така и така вече сме мокри, ела, искам да ти покажа нещо-каза той и отново ме хвана за ръката. Завихме зад ъгъла на улицата, а пороят не спираше. След като подминахме няколко къщи и два магазина, се озовахме на нещо като малко хълмче. Хоризонтът бе започнал да изсветлява. Кога отмина цяла нощ?След малко слънцето започна да се показва.
-Гледай сега-прошепна Хару.
Изведнъж целият хоризонт стана алено червен. Дъждът отразяваше светлината и изглеждаше така, сякаш вали кръв. Морето също бе станало кърваво червено, сякаш не бе вода, ами истинска кръв... Ахнах. Беше прелестно. Обърнах се към Хару. Той се бе усмихнал, а очите му блестяха в червено.
-Невероятно е-казах.
Той не каза нищо, само ме погледна...и ме целуна. Меките му устни се сляха със моите на фона на кървавия хоризонт и дъжда, който се стичаше по дрехите ни.