Една неочаквана среща

Моят рижав приятел

Това беше една неочаквана среща. Среща, която никога няма да забравя.

Така, както си стоях в спалнята и сгъвах прането си, изведнъж чух един трудно разпознаваем звук. Чуваше се така, сякаш нещо пада. А сестра ми викаше на кучето ми „давай Дари,там под масата е". Веднага изтичах навън, за да разбера какво се случва. Отидох там и какво да видя- едно рижаво коте, което едва имаше сили да ходи се бе промъкнало при нашето бяло коте, което спокойно си ядеше гранулите. Явно рижавото коте отдавна не бе приемало такова нещо като храната и изкушено от възможността да си похапне гранулки без съмнение дойде в нашия двор. Докато изляза навън нещата вече се бяха разгорещили- кучето ми лаеше, сестра ми объркано обикаляше около масата, а майка ми се опитваше да го прогони с метлата. Единственият безразличен свидетел бе бялото ни коте, на което явно не бе проблем да сподели храната си с някого, който има по-голяма нужда от нея. Аз отидох при тях и казах на майка ми да остави неканеното гостенче, защото ясно бе не уплашено, а ужасено. Но опитът ми за помощ не беше много сполучлив, тъй като котето се опитваше да се отбранява със съскането си. Направих му път, за да си мине спокойно, но точно в този момент се разви кулминацията на случката- кучето ми го подгони, при което аз веднага се втурнах след тях. Дара го бе приклещила върху една туба, а горкото животинче не знаеше какво се случва, нямаше откъде да се измъкне. Сестра ми ми нареди да прибера кучето, което аз направих.

След като се върнах при сестра ми и котето, тя ме помоли да донеса от гранулите, за да може да си похапне и да се успокои. Когато погледах животинчето в очите му се четеше недоверие. Подадох му гранулите, а то неуверено се приближи към тях и започна да мяучи при което. Аз и сестра ми естествено стояхме отстрани, за да не го притесняваме. Котето направи една крачка и започна да яде. Не мога да ви опиша каква мъка изпитвах, докато го гледам. То буквално бе кожа и кости. С едно опипване можеше да усетиш гръбнака и ребрата му, така сякаш ще се счупят. Нямаше сили дори да яде. Бе толкова изморено от живота и това да бяга, че цялата му енергия бе източена. Със сестра ми просто стояхме и го наблюдавахме. Наблюдавахме го как една по една се опитваше да схруска гранулите, с много големи положени усилия. Отне му доста време, за да се справи с една шепичка гранули. Просто една шепичка. След малко бялото ни коте мирно се приближи и скришно го наблюдаваше иззад една дамаджана. Нашето животинче не изпитваше ревност или гняв. То не го съскаше. Просто го гледаше. „Колко съм благословена"- това се четеше в погледа й.

Благословена е, защото има покрив над главата, семейство, което я обича, а напът бяха и нейните малки котенца. Ако можехте да видите разликата между нашето и чуждото коте, щяхте да се удивите. Нашето- бременно коте, чисто, с бяла козина, а другото- слабо, мършаво и цялото в паяжини и мръсотия, обвито от една неприятна миризма. Но мен това не ме притесняваше. Когато гостенчето приключи с яденето, аз се приближих внимателно към него, за да не го уплаша, взех го в ръцете си и просто го прегърнах. Но докато го вдигах, тогава усетих всичко. Тогава усетих едно коте, леко като перце, а на размери горе-долу колкото нашето, усетих ребрата му и да ви кажа с голям страх го повдигнах, боях се да не го нараня. Това коте просто мълчеше. Мълчеше въпреки всичките мъки и падения, през които преминава всеки ден. Мълчеше, въпреки че знаеше каква е съдбата му. А аз просто го гледах в ръцете си. Не ме интересуваше, че не мирише приятно или че е цялото в мръсотия, просто имах нуждата да се докосна до него и да му вдъхна сила. Сестра ми вече се прибра и го изпрати с думите, че всеки ден може да се отбива, за да го храним, а аз останах с него в двора. Струваше ми се, че мога да стоя така вечно. Не спирах да го галя по главичката и да му говоря, че го обичам, но за жалост ще трябва да си тръгне. Не, защото така исках, а защото така трябваше. Изправих го на крака и усетих всичките усилия, които му бяха нужни ,просто за да се задържи на краката си. Отначало то стоеше, явно не му се тръгваше. След това направи няколко бавни крачки към портата, а аз изтичах назад, за да му донеса още гранули и вода. Докато се върнах вече бе стигнало до изхода, но когато ме видя се изплаши и побягна навън. Аз го виках обратно, за да му дам храната, но то не идваше. Дори отворих портата, въпреки че бях по домашни чехли и в окаяно състояние и го видях. То продължаваше по пътя си, с бавни мъчителни крачки. Аз стоях на място и го съзерцавах. Крачка след крачка, но животинчето не се обръщаше. „Сбогом! Надявам се да се видим отново!" казах му аз, но то дори не се обърна, за да се сбогува с мен. Просто продължи по тежкия път на съдбата си, който всеки ден трябваше да изминава. А аз се прибрах вкъщи със сълзи в очите и с мисълта, че му дарих любов, дарих му една частица от сърцето си, а то ми дари урок, който никога няма да забравя- уважавайте всички живи същества.