Една любов, една истина, една лъжа

Любов

Любов е силна дума. Не знаех какво е докато не се влюбих. Влюбих се в момче с което сега не спираме да се караме, влюбих се в момче което е толкова красиво, че нямам думи да го опиша. Още от както се запознахме, знаех че нещо ще стане между нас. Всеки ден си писахме, имаше моменти да не си пишем за малко, ама по малки причини. Един ден му признах какво чувствам, това беше грешката която направих за втори път. Беше грешка да си призная, че сгреших. Така спряхме да пишем за много дълго време. Аз го гледах, пишех му, той ме игнорира или ми отговоря без да му пука. Тогава исках да се самоубия. Мразех се, мразех целия свят, исках да се махна, да забравя за него, да забравя за онзи ден в който бях самата аз (аз съм от хората, които си признават първи, а това понякога е най-голямата грешка). След като спряхме да пишем, аз бях доста време съсипана. Не знаех какво да правя, чудих се и мислих много неща. Казвах си "ще му дам време, няма да му пиша, няма да страдам заради него" всичко беше свършило. Мислих много за това каквото направих, започнах да пиша много стихотворения пълни с тъга. За 2 месеца нямах стихотворение, което да има смях, чувства, любов... Нямах сили вече от сълзите. Нямах идея какво да правя, как да го направя и защо. "Това беше ли сън? Беше ли кошмар? Защо аз трябва да съм главният герой? Защо и къде сгреших?" Много въпроси на които нямам отговор. Започнах да се променям, бях дебела и грозна, не се поддържах, разбираемо беше всичко. Тренирайки аз се промених, не ми стигаше болката от любовта, но имах и болката от инжекциите, опитите да ми сложат абокат и да ме мъчат. Не го забравих, не забравих как се забавлявахме дори и чрез съобщение. Нямала съм гадже никога, не знам какво е, аз все още съм грозна и дебела, нормално никой да не ме харесва. Разбирам Ви и аз не се харесвам. Не е сложно да се сложи край на нечии живот, мислила съм си дали заслужава една любов да ме съсипе и да ме накара да си посегна...в какво се превърнах, за да мисля така. Последно когато мислих така беше в 6 клас отново заради любов, тогава дори си посегнах. 6 години по-късно пак се случва това. Един приятел ми каза "Любовта е дар! От нея може да те боли, да плачеш и да страдаш, но винаги все някой тайно ще те обича!" това колкото и да е вярно, не заслужавам да ме обичат...не искам, не искам да наранявам никой. Достатъчно ми е, че аз съм нараненага сега. Минаха си месеците, един ден случайно това момче ми писа, тогава когато бях на купон в приятели и вече грам не виждах нищо в телефона. Говорихме си много след този ден. Оказа се, че имаме общи неща, сигурно имаме още. Аз още си го обичам, но не толкова много. Все още ме кара да плача понякога. Не си мислете че е вярно "старата любов, ръжда не хваща". Обичайте си, но не толкова много, в началото аз се увлякох малко. Сега сме само приятели, които не спират да се карат.