My Own Happiness

Chapter 5: "Ново бебе?"

Два месеца по късно.

          Нещата се промениха през тези два месеца. Не знам дали към добро или към зло, но има промяна. Лондон и' помогна. Знаех си, че не трябва да прибързвам и да я взимам в Лос Анджелис с мен преди месец. Тя познаваше мястото и лесно се върна към себе си. Излизаше сама от време на време до магазина, беше завързала няколко нови приятелства с бабите от пекарната, жената в магазина за дрехи също беше много мила с нея, дори сърдитата стара баба в магазина за плодове и зеленчуци не беше груба с нея, както с останалите си малко клиенти. Предполагам тя просто така действаше на хората - самото и' излъчване те караше да искаш да се усмихваш. Не можеш да и' кажеш лоша дума. Разбира се имаше и други случаи, в които когато излезе, я наобикаляха папараци. Светкавиците, виковете, хилядите летящи въпроси и притискането до стената на някоя сграда, я краха да полуде - в истинският смисъл на думата. Поне една седмица и' трябваше, за да се съвземе и отново сама да иска да излезе. След първия такъв случай бях повече от категоричен, че тя сама няма да излиза, защото отново ще и' кажат нещо, което ще я разстрои. Първият път беше най - зле. След това стана малко по - смела. Вторият път беше същият като първия, но те поне се махнаха бързо, щом видяха Лиам.

  Сега, два месеца по - късно, бях готов да я преместя в Лос Анджелис. ( Мразя да говоря за нея като някоя вещ. ) Щеше да живее с нас. Бях говорил милиони пъти с Мери, в които тя беше по - сигурна от мен, че смяната на градовете ще и' помогне. Мери твърдеше, че тя ще се чувства много по - спокойна, като знае, че аз съм в съседната стая или, че Мия е до нея.

  Друга причина за местенето е, че не мога повече да я оставям в ръцете на Лиам. Не мога. Той постоянно повтаря, че не е така и че не е никакъв проблем тя да е при него, но знам, че ще му е по - добре без нея. Все пак и той си има живот.

  С Мери вече бяхме напълно забравили за катастрофата. Няколко дена след самата катастрофа не си говорехме, но после и двамата не успряхме да издържим на ината си. Мия и Мери станаха много близки.

○●○●

     — От толкова много време не бях пътувала със самолет. - каза с усмивка, щом стъпахме на лондонска земя след осем часов полет.

     — Радвам се, че ти е харесал. - казах и си сложих слънчевите очила. Двамата заслизахме по стълбите от самолета. Тя оглеждаше наоколо с усмивка. Държеше се за парапета, но въпреки това се спъна и залитна напред, но стисна по - силно парапета и не падна. Погледна ме през рамо с усмивка, все едно нищо не се беше случило. - Внимавай. Не искам да се видите с Мия в болницата. - щом го казах, тя замръзна и бързо се обърна към мен. Гледаше ме въпросително. През целя полет ме питаше за нея, но аз не и' отговарях. Чак сега го  казах и явно не можеше да повярва. Погледна ме въпросително. Кимнах с усмивка.