От момиче до момиче.

КЛЕЪР. Двадесет и седма глава.

- Съжалявам  Кейси, но няма какво да обсъждаме. Знаеш колко малко време остава и на теб, въпреки  това не ти пука! Аз не мога да работя с несериозни хора.
- Но тренер, закъснях едва с няколко минути.
- А знаеш ли какво щяха да означават тези "няколкото минути" закъснение за съдиите на което и да е било състезание? А, знаеш ли?
- Аз...- тя навежда виновно глава.
- Мисля, че приключихме.
   Седя и гледам с неведение. Майката на Крисрина, госпожа Кънинкстън седи в коридора с Кейси, момичето от по- рано. Възможно ли е ние да сме причината за нейното закъснение?
- Ти имаше потенциал и целия го профука! Осъзнаваш, че тук успяват само най- добрите! И ако ще закъсняваш, по- добре спри с всичко това още сега и се откажи! Съжалявам да го кажа, но вече не си втори капитан. И още нещо, ти няма да се състезаваш в олимпиадата за нас, това е!
Кейси седи с отворена оста и гледа безмълвно.
- Може би следващата година...- казва строго госпожа К и поема по коридора, с което поставя край на разговора им.
Очите на момичето  стават влажни. Дишането й се ускорява. За момент си мисля, че може да й стане нещо и да припадне. И тогава тя ме фокосира.
- Ти!- казва с гняв в гласа и идва до мен, едва на няколко сантиметра от лицето ми. Ами, ако в яростта  си ме удари?- Ти си виновна за всичко, ти и жалките ти приятелки!- размахва пламенно ръце във въздуха.- Дано "великолепната четворка" да е доволна! Дано  сте щастливи!- тросва се тя. После като, че ли отчаянието отоново наделява над гнева и виждам как раменете й се отпускат и дъха й синхронизира. Тя започва да върти глава, сякъш търси нещо, но после се отказва. Оставя тежестта си, подпряна на стената и бавно започвам да се влачи по нея, докато не стига земята. Не знам какво тряжва да направя. Вероятно всичко това е заради нас!
- Какво става.- чувам познат глас. Този на Сам.
- Боже Самс добре че си тук! Помогни ми. Не знам какво да правя. Не можем да я оставим тук.
-  Какво й има?
- Да кажем, че заради нас я изхвърлиха от отбора.
- Мисля, че трябва да извикаме училищния  всихолог.
- Аз, Да, добре.
- Само не се панирай, ясно? Ти по- добре влизай в час, аз ще се оправя.
- Ами ако заксънееш?
- Споко имам рисуване при госпожа Фитс, не ме мисли. Сега тръгвай.- казва. Аз само кимам с глава и поемам по коридора.
- Наистина не знам какво щях да правя без теб.-  обръщам се през рамо, точно преди да завия зад ъгъла и изчезна от подозрението му.