От момиче до момиче.

СЮЗЪН. Двадесет и осма глава.

My life is just an illusion

Тихо врътвам ключа на входната ни врата и отварям бавно.
- Къде беше?- показва се мама на вратата.
- С момичетата.- казвам.
- Нима? И може ли да попитам, защо трябва да се прибираш винаги толкова късно?
- Аз искам да знам за тази четворката по математика.- чувам гласа на татко от всекидневната.
- Аз ъъъ... от къде знаете за нея?
- Училището ти си има сайт малка госпожичке, в случай че не си била запозната.
Да му се не види, Да!
- Въобще май забрави, че имаш и семейство! Ти не се прибираш!
- Да, прави сте.
Имам махмурлук и най- малко ми е до това сега.
- И?
- И, какво?
- Едно "прави сте" не виждам как ще промени нещата.
-Добре, Добре, добре. Щях да оправя четворката и после исках да ви кажа. И ще се опитам да не закъснявам повече.
- Не. Ако успехът ти е под 5, 75 няма да излизаш до края на живота ти! Знаеш колко важно е. Пък и ти трябва стипендия. Нуждаем се от тези пари. А колежа? С баща ти правим всичко за теб, а ти? Напълно си занемарила ученето. И колеж! Искаш да учиш в престижен колеж, нали? Още повече да има с какво да го платим.
- Добре. Ще имам стипендия!
- О, и още  нещо... Ще гледаш братята и сестра Ти!- намесва се татко.
-  Аз не го ли правя вече?
- Повярвай ми не, но ще започнеш!
- Добре!- изръмжавам.
Качвам се по стълбите и отивам в стаята си. Как някои хора могат да си позволяват да ходят по скъпи ресторанти и копуват поредната чанта Прада, докато на мен ми се налага да гоня някакви си стипендии и отличен успех, за да се задържа в проклетото частно училище  Станд Тленд. Как така само на мен ми се налага да гледам братята си и сестра си, да ходя на работа след часовете и уча, да трябва да събирам всеки цент за онези обувки на Армани, а за Бруг да е напълно достатъчно само да си извади  кредитната карта, една от десете! А в същото време най- добрите ми приятелки си мислят, че съм като тях. Имаш нужда от нова тенис ракета? Няма проблем. Веднага ще я имаш! 
Просвам се на леглото. Поглеждам мигащата лампичка на компютъра. Отивам до екрана.

AMbi-suis- Хей!  Мислех си за теб. Днес Маркъс ме води на голф. Ужас! 😂😂 Беше трагедия! Липсваш ми Сю. ❤❤
Сю67- Хей, Амбър. ❤❤
AMbi-suis- Аз вече ще си лягам. Но ще те видя утре, на обяд, Нали?
😚🤗🙄
Сю67- diverso 🔇
AMbi-suis- diverso! 🖖👀
В стомаха ми се появява топло чувство при мисълта за нея. Сега като се замисля никога не съм имала някакъв особен интерес към момчетата. Мислех, че просто не ми е бил дошъл моментът!
Точно тръгвам да затварям прозореца на компютъра, когато погледа ми се спира на някакъв кодментар на Бен: "Хора, Пино е намерен! Друго си е когато..."
Но защо Бен  ще публикува нещо за Пино в Twitter? Той от къде знае за него? Кой е Петър? Нали беше негово кучето? Отварям профила на Бен и търся в "последвано", докато не откривам името Петър Периш. Това значи ли, че Петър и Бен са братя? Кристина онази нощ с Петър ли е имала среща? Тя знаела ли е за тяхната роднинска връзка? И защо си е замълчала? Нещо не е наред.
Виждам под вратата на стаята да върви сянка.
- Филип?- казвам и отивам до вратата. Виждам го, понесал голямо мече със себе си и тръгнал към стълбите.
- Какво става. Вече всички спят.
- Ти не спиш.
- Да и ти също.
- Значи не са всички.
- Филип, защо си тук?
- Сънувах кошмар.- казва със сладкото си, неустоимо гласче.
- Добре- кимам.- Ела да спиш при мен.- отварям му вратата, а той се промушва в проуга между мен и рамката.
Аз изключвам компютъра, вече укончателно   и лягам до  него. Скоро и двамата се унасяме  в съм.