Coffee | KiHo (Kihyun + Wonho)

За Хосок беше един нормален работен ден, който по нищо не се различаваше от предишните. Точно почистваше поредната маса, чакайки да стане време да си тръгне и смяната му да приключи.

Хосок, или както го наричаха приятелите му, Уонхо, беше обикновен 24-годишен мъж с работа като сервитьор в известно кафене в града. Въпреки че имаше много клиенти, кафенето не се проваляше в това да създаде уютна и приятна обстановка както на служителите, така и на хората, които идваха тук просто да пият кафето, което се водеше най-доброто в града.

Уонхо обичаше работата си. Доставяше му удоволствие ароматът на прясно кафе, самият процес на приготвяне, а най-вече – усмивките по лицата на клиентите. Той беше щастлив, че бе способен да зарадва някого просто с чаша добре приготвено кафе. Чувстваше се като вълшебник, затова влагаше сърцето си в приготвянето му – и наистина, сякаш имаше нещо магично в кафето му, за да бъде обичано от толкова много хора.

Въпреки неговото отношение към работата, която му доставяше удоволствие, той най-много обичаше да си почива вкъщи. В студените дни той би се облегнал на дивана, прелиствайки страниците на книга, която бе хванал с едната си ръка, а с другата би държал неговия любим ментов чай, отпивайки глътка от горещата напитка. В топлите пролетни или есенни дни, той би излязъл да се разходи в парка, наслаждавайки се на красотата на природата и вдишвайки свежия въздух с аромат на цветя. Косата му би се вяла от вятъра, а той самият може би дори би направил няколко снимки, за да запечата красивия момент, в който сякаш самата земя се чувстваше жива.

Потънал в мислите си, Хосок не чу кога шефът му го вика. Продължаваше да чисти масата все така усърдно, докато Шоуну сам не дойде при него. Уонхо погледна изненадано, когато го видя пред себе си и веднага спря със заниманието си.

- Защо не ме чуваш? Казах, че вече можеш да си тръгваш. Добра работа свърши днес и мисля, че е достатъчно. Сега е време за почивка. – усмихна му се топло Шоуну.

Уонхо само поклати глава усмихнато, сваляйки престилката от кръста си. Взе нещата си и помаха за довиждане на шефа си, прибирайки се вкъщи в същото добро настроение. Той беше позитивен човек, затова успяваше да извлече удоволствието дори в най-малките неща. Много хора му се възхищаваха заради това негово качество и той бе пример за подражание на много от тях.