The other half of me

Глава 1

/Гл.т. Биън Бекхьон/
Отворих очи и се огледах. Не знаех къде се намирам, изпаднах в паника. Изведнъж усетих ужасна болка, която се разпростираше из цялото ми тяло. Опитах се да си спомня името си, или като цяло нещо, но си нямах на представа кой съм и какво правя тук. Болката беше нетърпима, започнах да викам, изпаднах в паника. Тогава в стаята влезнаха една жена и един мъж и двамата бяха с бели престилки. Те се опитаха да ме успокоят, говореха някакви неща, но нищо не разбирах, болката обземаше цялото ми тяло . Имах чувството, че главата ми ще се пръсне, от очите ми падаха сълзи. Мъжа се опита да ме задържи, но аз продължавах да мърдам исках да излезна от тук, не знаех какво става. Тогава всичко стана черно и отново припаднах.

Два часа по късно

Чух някакъв силен шум и бавно отворих очи. Огледах се пред леглото, на което лежах, стояха мъжа с престилката от по рано и още един мъж, той беше облечен в официален костюм. Двамата се караха за нещо, исках да разбера защо затова реших да се заслушам.
-Как сте могли да го оставите сам. Що за доктори сте вие, а ако се беше случило нещо?-крещеше мъжа в костюм.
-Господине, успокойте се, момчето е добре, нормално е да изпадне в такова състояние, след като се събуди, все пак не помни нищо.
-Не ме интересува, гледайте това да не се повтаря, искам постоянно да има сестра в стаята отделно ще пратя човек, който да се грижи за него.-нареди мъжа и излезе от стаята, като хлопна вратата. Мъжа с престилакат се почеса и се обърна към мен. Видя, че съм буден и се приближи бързо.
-Как си? Боли ли те нещо?-попита.
-Ъм кой сте вие, къде се намирам, какво става?-отвърнах.
-Аз съм доктор, а ти се намираш в болница, претърпя сериозна катастрофа и си си ударил главата много лошо, затова сега не си спомняш нищо. Затова, моля те отговори ми, боли ли те някъде?- продължи доктора. Все още не можех да обмисля всичко това. Имах толкова много въпроси не разбирах нищо, но реших просто да отговоря на въпроса му.
-Да, боли ме главата.
-Само това ли, има ли нещо друго, например гади ли ти се, вие ли ти се свят?
-Не, добре съм, само ме боли главата.-отвърнах.
-Добре тогава изчакай след малко сестрата ще дойде и ще ти даде лекарство.
-Добре.-отговорих тихо и доктора тръгна да излиза, но тогава се сетих и изкрещях. Доктора се обърна и ме погледна.
-Може ли да ми кажете как се казвам?-попитах.
-Биън Бекхьон.-каза доктора и излезе. Името ми, ми харесваше. Но наистина ми се искаше да разбера още за живота си. Чудех се, дали някога ще мога да върна спомените си. Чудех се къде бяха родителите ми и какво по точно се е случило, за да загубя паметта си. Бях потънал в мисли, всички тези въпроси, исках отговор. Изведнъж вратата на стаята ми се отвори и влезнаха две жени, едната явно беше сестра, а другата беше нормално облечена. Сестрата се доближи и ми подаде чаша вода и две шапчета.
-Ето изпий ги ще ти облекчи болката.-рече тя и се усмихна. Поех хапчетата и чашата с вода и ги изпих. Оставих празната чаша на шкафа до леглото ми и се настаних удобно.
-Скоро ще те изпишем, обаче първо трябва да направим няколко изследвания, за да знаем дали си добре и ако всичко е наред до няколко дена ще с у дома.-продължи сестрата.
-Добре.-казах и погледа ми падна на жената, която седеше до сестрата. Чудех се дали тя е майка ми и ако е тя защо седи там и просто ме гледа. Жената не беше много висока имаше права кафява коса и кафяви очи изглеждаше на около 40 години. Телефона на сестрата звънна и тя бързо излезе от стаята. Беше ми интересно, коя е тази жена и реших да попитам.
-Коя сте вие?
Тя ме погледна право в очите и отговори:
-Аз съм служителка на баща ви, той ми повери задачата да ви пазя докато ви изпишат.
-Аха, а защо не дойде сам, а кара вас да ме пазите?-попитах.
-Тези дни му се насъбра много и просто имаше нужда от почивка като Ви изпишат ще се срещнете.
-Ъм, добре, а знаете ли нещо за майка ми?-попитах.
-Съжалявам, но тя беше заедно с вас в колата когато катастрофирахте, обаче не успяха да я спасят.-каза жената с треперещ глас. Сякаш сърцето ми се сви, не си спомнях майка ми, но като чух тези думи, изпитах неописуема болка, сякаш нещо в мен се пречупи. Една сълза се търкулна по бузата ми. Побързах да я изтрия. Отново погледнах към жената и й благодарих. Тя седна на стола до леглото ми, а аз се отпуснах назад. Хиляди мисли минаваха през главата ми, а болката не ме напускаше това, че не си спомнях нищо ме убиваше сякаш част от мен я нямаше. Единственото което знаех е, че трябва да продължа напред и да намеря липсващата част. По едно време ми се доходи до тоалетна, една от сестрите ми помогна да стигна до там придвижвах се с патерици. Влезнах и набързо си свърших работата. Забелязах, че има огледало, застанах пред него и започнах да се оглеждам. Имах превръзка на главата, но до колкото виждах косата ми бе кафява, имах кафяви очи и боже изглеждах доста добре ( то как да не изглежда добре, все пак е Бекхьон😂) Огледах всяка част от лицето си и се зачудих. Какъв ли е бил предишния Биън Бекхьон? Имал ли е приятели, какви оценки е имал в училище и дали е бил щастлив? Изведнъж усмивката от лицето ми падна, мислех си дали някога ще успея да върна този Бекхьон и дали искам да го правя. Всички сега за мен бяха непознати, трябваше да градя всичко отначало, но този път сам. Това ме плашеше повече от всичко, но трябваше да се справя. За последно се погледнах в огледалото и излезнах, сестрата ме съпроводи до стаята и отново се излегнах на леглото.