Moon ☾☽

Оглеждах не особено заинтересовано интериора на големия, но иначе уютен кабинет. В единия ъгъл имаше голяма, празна камина и ми стана носталгично за зимата, докато ме лъхаше студения въздух от климатика срещу мен. Стените бяха в приятен бежов цвят, а мебелировката от тъмен махагон беше оскъдна. Декорациите представляваха основно хубави, масивни картини и тук-там някое закачено удостоверение или награда от конкурс.

Стаята беше толкова приятна, но ми се искаше да съм където и да е, само не и тук в момента.

- И откога казваш са тези сънища, Кибум? – Старият психолог намести очилата на гърбавия си нос, задавайки въпроса за пореден път от малкото часове, в които се бяхме срещали.

- Малко повече от месец – опитах се да прозвуча възможно най-възпитано въпреки раздразнението си.

Вече не издържах. Започвах да се чувствам сякаш ми се подиграват след третия път, в който се наложи да повторя отговора си, и определено имах чувството, че този, който има нужда от лекар не бях аз, а мъжът срещу мен. Или трябваше да се изследва за алцхаймер, или просто и на него му беше толкова неприятно да си говорим, че вече не можеше да измисли какво друго да каже. Знаех, че не е случаен лекар и че майка ми беше отделила доста голяма сума, за да ме прати точно при него, но се убеждавах все повече, че не си струва.

Определено трябваше да проведа отново разговор с нея дали изобщо бяха нужни тези сеанси, ако си направеше труда да ме чуе. Системното ми бълнуване я беше разтревожело до краен предел и макар че я разбирах донякъде, посещаването на психолог беше прекалено... дори в моя случай.

Чух как лекарят се прокашля и се сепнах в мислите си.

- Кибум, слушаш ли ме?

Естествено, че не те слушам, ти би ли се слушал?

- Извинете, разсеях се. Може ли да повторите? – Усмихнах се толкова искрено, че лекарят присви очи.

- Питах те на какво отдаваш сънищата с този... Джонгхюн?

- Ами не знам... сигурно някакъв потиснат стрес? – Отново се засмях пресилено, но този път не ми обърна внимание.

Естествено, че знаех на какво се дължат, просто не виждах никаква причина да му казвам.

- Кибум? – Гласът на стареца ме сепна. – Какво ти каза той?

- Не помня, беше отдавна – погледнах отнесено часовника на китката си. – Вижте, докторе, трябва да вървя по-рано днес. Има нещо, което трябва да свърша.