"-Нима ще си отидеш?...Просто ей така!?
-...- не ми отговори. Просто си мълчи и гледа в краката. Бясна съм.
-Отговори ми- извиквам малко по-силно. Сълзите се стичат по бузите ми. Той се приближава с тихите си думи
- Хейдеко...прости ми- и вече в прегръдките му започнах да плача неудържимо"
В онзи ден, на сбогуване, той не ми даде обяснение. Във всеки мой сън сме заедно. Навсякъде, където и да ида виждам, само мен и него..нашите спомени.
"-Искам само и единствено да ми обясниш. Защо?- пак мълчи.
-Не мога да ти кажа...- кимам с глава. Поглеждам в очите му пълни със сълзи-Вземи си багажа и изчезвай- да груба съм, но трябва. И за двама ни е тежко. Наведе се и хвана дръжката на куфара, с дясната си ръка. Звука от колелцата отеква, бавно и мъчително, в помещението. Отвори входната врата, обърна глава към мен.
-Обичам те и..ако и ти ме. Момя те, изчакай ме!"
Лежа в леглото и преосмислям живота си. Как си пропилях времето в чакане на един единствен от многото. Чаках и чаках, охажорите намаляваха и накрая изчезнаха. Защо ли? Защото остарях, бях търпелива и уморена, от същото това търпение. Вече старица в старчески дом, аз продължавам да чакам до сетния си час.
Днес дойде сестрата да ми съобщи, че имам посетител. Надявах се да си ти, или поне новина..която така и не се забави. Мъж, в края на трийсетте си години, ми съобщи за смъртта ти. Знаех за работата ти, но не живях в сърах от теб, а напротив. Исках да умра от твоите ръце. Кръвта ми по лицето ти, което ме гледа така страстно и изпълнено с любов. Подаде ми една папка. Там имаше мой снимки. Следял си ме. Имал си мисия...да убиеш твоя любим човек. Не си го направил. Загубил си живота си, зареди мен.
-Благодаря Ви- благодарих на човека, отпих от чашата с чай, а той от своя страна се поклони и излезе от стаята ми.
-Благодаря ти- гледах през прозореца и ти благодарих за живота, който ми даде и за нещастието, което изтърпяхме. Спомних си нашата раздяла, като че ли беше вчера.
