Lost Personality |『MARKSON』[КФФ2017]

†08/10†

~•~†29.08.2017†~•~

-Добре ли си? - прошепна психиатърът, ръката му докосвайки плахо рамото на пациента, загледан пред себе си.

-Може ли да излезеш? - гласът му излезе тих, но достатъчно студен, за да накара Джебум да потрепери и да отдръпне ръката си бързо, сякаш докоснал кубче лед.

-Да, да, разбира се. Няма... няма проблем. - между стените изкънтя удърът, с който се затвори вратата, въпреки опита на Дже да го предотврати.

Сякаш обаче звукът не успя да достигне до слуха на Джаксън и да го раздразни. Той стана от стола и побърза да опре гърба си до бялата стена, свличайки се крайно невнимателно на пода без да мисли дали щеше да го заболи от сблъсака със земята. Устните му се разтвориха, а клепачите му натежаха и той механично затвори очи, въздъхвайки облекчено.

"Така ли се чувстват момичетата щом се приберат и си свалят сутиена?" - въртеше се в главата на Джаксън, докато тялото му почиваше от всичкото напрежение, което го бе обсебило покрай понякога дразнещото присъствие на психиатъра.

Изви врата си плавно, правейки полукръг докато слушаше пукането на кокалите си, разкарващо напрегнатостта от главата на брюнета. Дишането му сякаш олекна с килограми, а дробовете му се прочистиха. Понякога се чудеше бяха ли чак толкова нужни тези сеанси.

Марк не се бе появявал с месеци. Преди да дойде тук, Джаксън го виждаше всеки ден, макар и не осъзнавайки, че се дължеше на халюцинации. Отсъствието на покойника правеше престоя на пациента още по-неприятно. Джаксън вече се чудеше къде да си удари главата, за да полудее отново и да си върне спокойствието.

Може би бе прекалено заблуден, дори не бе сигурен, че прояви на бездействие като висенето на пода в клининиката бяха достатъчно далеч от представите му за спокойствие. Просто не се чувстваше комфортно в собственото си тяло и не знаеше какво да стори, че да усети някаква промяна в добра насока.

-Маарк~... - провлачи брюнетъъ, потърка затворените си клепачи с опакото на ръката си и отпусна настрани тялото си, за да легне. - Не ме игнорирай, копеле такова, излез ми от главата и се покажи, страхливецо. - ръмжене се разнесе из стаята и накара Джаксън да ритне бялата стена, недоволен от звука, произнесен от самия него. - Няма ли да дойдеш? - отегчен от разговора, който си мислеше, че щеше да може да проведе не само с гласа в главата му, но и с любимия си, той положи крак на стената, вдигайки го към цитата, изписан накриво и гласящ "Прекалено си зависим. Ако умра, ти ще умреш с мен."