Lost Personality |『MARKSON』[КФФ2017]

†10/10†

~•~†31.10.2017†~•~

Значително зачестяваха случаите, в които Джаксън не се чувстваше добре не само психически, но и физически. В такива дни той просто лягаше в леглото и затваряше очи, свил се на топче и стиснал очи, ръмжейки и чакайки всичко просто да му мине. Имаше чувството, че мощни колони бяха пуснати в главата му и цялото му тяло бумтеше. В главата му наставаше абсолютна каша от гласове, които изкънтяваха в ушите му и го караха безпомощно да се свие още повече. Не бе очаквал нещо подобно да се случи с него, за това и не се бе подготвил. Обвземаше го страх.

Кой бе той, че да спре гласовете в главата си след като бе изгубил целия контрол над себе си и тялото си? Да, да прогониш личността си си имаше и лоши страни.

Чуваше гласа на психиатъра, повтарящ му, че не се справя, защото е тук, за да намери личността си и не трябва да я гони; гласът на Джинйонг, наричащ го луд, крещящ възможно най-силно, че се нуждае от помощ; плачът на майка му, през който се чуваха ридания, не можещи да понесът това, че синът и е полудял. И най-тихо сред всичко това чуваше гласа на Марк, към когото се стремеше. Това бе гласът, повтарящ му, че той е перфектен такъв, че не се нуждае от промяна. Това бе и гласът, който едва успяваше да чуе.

Главата му гърмеше, дори да мръднеше и със сантиметър изпитваше невероятна болка, усещаше как сърцето му биеше прекалено учестено в опит да разпрати достатъчно кръв из цялото му тяло. И не се справяше. Джаксън усещаше ръцете и краката си ледено студени, но не смееше дори да мръдне пръста си. Просто искаше да спре.

В главата му от нищото наскачаха нови гласове. Едва намери сили да започне да се гърчи и да опита да спре всичко като запуши бумтящите си уши.

Тези гласове бяха отдавна забравени.

Най-добрият му приятел от прогимназията, чието име даже не помнеше. Чуваше уплашеното му заекване, което издаваше, отхвърляйки приятелството им, защото не успя да свикне с факта, че Джаксън не харесваше момичета и това го притесняваше; смехът на момчето от по-горния клас в гимназията, появявал се когато правеше опит да спъне Джаксън и той падаше.

Тези гласове бяха още по-гръмогласни, успяваха да надвикат дори предишните.

От устните на Джаксън се отдели глухо изхлипване, което той така и не успя да разбере, че бе издал. От стиснатите му толкова силно, че бяха достигнали треперене очи се стичаха сълзи, намерили си някак път навън. Той изви врата си и зари лицето си във възглавницата, въпреки че едва успяваше да поеме кислород и сърцето му се затрудняваше със задачата си още повече. Събра всичките си сили и изкрещя силно. Точно толкова силно, че да може да го чуе и Марк. Както той му бе казал да направи.

Гласовете изчезнаха. Остана единствено само този на Марк. Как не се бе сетил за това по-рано?

Едно бе сигурно. Тази личност не бе изчезнала. Тя просто се бе скрила и чакаше момент на слабост, за да атакува.