Две личности, едно тяло.

Емоции.

Не знаех, че баща ми е загрижен за мен. Никога не бих го предполагала. Майка каза, че ни е изоставил. Каза, също и че се развели, защото е разбрала какъв човек е. Не го бях виждала от години. След всичко имам подозрения, че мама ни е лъгала за всичко.
Анабел мислеше и мислеше. Трябваше да поговори с баща си. Да, трябваше.
Когато отвори вратата на хола го завари, седнал на креслото и гледа в една точка замислен.
- Татко? - едва се чу да го казва.
- А, Ани, мила седни. - подкани я към фотьойла.
Тя се настани тихо и попита:
- Може ли да поговорим? - очите на баща й проблеснаха и се усмихна.
- Разбира се, боже колко ми липсваше.
Момичето преглътна шумно. Усещаше как трепери. Беше й неловко. Изпитваше досега такава омраза към баща си. А сега? И той й липсваше.
- Искам да чуя и твоята версия. За всичко, което си е случило с мама преди години.
Баща й въздъхна и се поизправи. Чудеше се от къде да започне.
- Виж, Ани, преди да осиновим брат ти, с майка ти имахне прекрасен брак. Дойде момент, в който тя започна много да се притеснява за всичко. Така 2-3 години се влошаваше не малко. Един ден, тя отиде при врачка. Какво наистина са си говорили, не знам. Когато се върна, плачеше. Казала й е, че никога няма да има собствен син. Винаги ще ражда момиче. А тя искала момче. Затова аз какво да направя... заведох я в дом за сираци. Имаше едно момченце на 3 и брат ти, който тогава беше на 4 месеца. Тя си го хареса веднага. Осиновихме го и година по-късно всяка сутрин повръщаше. Реших да я заведа на гинеколог. Оказа се бременна с теб. От този момент нататък започна да се притеснява да не би да си момиче. Психическото й състояние се влошаваше драстично. Говореше си сама. Казваше си, че ако си момиче ще те убие.Докато не стана 8мия месец. Казаха й, че ще е момче. Тя се зарадва. Е, поне докато не й изтекоха водите. и не те роди. Беше бясна. Изтеряса в болницата. Крещеше, че не те иска.. - пое си дълбоко дъх, а Анабел се просълзи. - Държахме я в клиника за психично болни 2 години. След като тя се върна... уж всичко беше наред. Един ден тя поиска за първи път да те изкъпе.
- Помня.
- Да, но тя искаше наисгина да те убие.
- Знам, както си играех, тя се престори, че се спъна и падна във ваната върху мен и започнах да се давя... Била съм толкова заблудена.
- Тогава... като ви видях побеснях и те взех нали... и те оставих в стаята. Тя започна да крещи. Псува ме, сдърпахме се. Поисках развод. Тя отричаше дълго и каза, че ще вземе децата. Аз възразих и й казах, че поне ти ще си при мен. Станаха толкова много неща и накрая социалните ви оставиха на нея, при условие, че ще бъде под наблюдение. Явно не е имало проблем.
- Тя ме използваше като прислужница от тогава досега...
- Ох, тази жена не е Джоузефин, която познавам.
- Тя ни е разказвала, че ти ни мразиш и не даваш пукната пара за нас.
- Всичко е лъжа. Всеки ден мисля за вас. Знам всичко с Кристофър се виждаме и ми разказва. Но не му казах някои неща, защото ще го заболи. Чак сега имах смелостта.
- Толкова се радвам, че те е грижа за нас. - Анабел не издържа и му се хвърли да го прегръща.
- Ани, ти си ми принцесата, винаги си била, обичам те, дъще. Съжалявам, че нищо не можах да направя. - баща й се просълзи.
- Благодаря ти, татко. И.... и аз те обичам. - тя обаче преглътна своите.
- Радвам се, че поговорихме.
- Анаааа? - Крис я викаше.
Тя веднага скочи и отиде при него. Той затвори вратата и я заключи.
- Първо..виж, ако има нещо искам да ми казваш.
- Добре.
- Второ за това в банята... - почеса се зад врата.
- Всичко е наред.
- Толкова си красива.
Тя се стъписа. Брат й й направи комплимент. Тоест той не й е истински брат.. но все пак. Изчерви се.
- Благодаря.
- Хайде да се отпуснем. - извади от хладилника бутилка мерлот. Донесе две чаши и започнаха да пият. Ана не е пила повече от чашка какъвто и да е алкохол, но реши да промени това. Говореха си за детски спомени.
С всяка чаша тя ставаше все по- замаяна както и Кристофър.
Отвориха още една бутилка.
Чаша след чаша, спомен след спомен. Накрая легнаха на леглото.
- Ани.
Тя го погледна. Бяха толкова близо едшн до друг.
- Знаеш ли... - усещаше дъха му по устните си.
- Да? - прошепна тихо.
- Винаги съм искал да направя нещо.
- Какво? - усмихна се.
- Точно... това - дръпна я върху себе си и я целуна.
Дали беше от виното или е истинско, но се отпусна и се наслади. Искаше още. Затова тя махна тениската му. Последно го беше видяла гол до кръста преди 3 години, но сега е толкова по-различно. Мускулест, самото му телосложение караше интимната й област да се стегне. Нормално, всяка би се възбудила от него.
Той махна блузата й и я награби, страстно. Много страстно.
- Толкова си прекрасна и невинна. - изпъшка. Отново я зацелува, а тя? Тя се отдаде изцяло на ласките му, възбудена и едновременно с това чувстваше в безопасност.
Никога не би предполага, че той не й е всъщност брат. Не си е позволявала да го хареса именно защото си е мислела, че е кръвния й брат.
Вече бяха по бельо. Чувстваха се божествено. Целуваха се с жажда и страст. Анабел изпита неописуем екстаз. Прекрасен момент.
Той посегна към сутиена й докато тропане по вратата не ги свести от всичко.
- ИСКАМ СИ ДЕЦАТА ОБРАТНО. ДЕЦАА, ВЕДНАГА ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА.
- Остави ги Джоузефин!!!
Майка им. Крещи и всеки момент ще разбие вратата. А баща им се опитва да я спре.
О не. Мъртви сме.
Анабел и Кристофър скочиха да хванат вратата.