Самотата около Пеза

1. Тъмните улици

Сутринта беше най-тежка за Пеза. Мигът, в който тя отвореше очи и осъзнаеше, че сънищата й не са реални, тя намразваше всичко. Не понасяше мисълта, че живее съвсем сама в огромната стара къща. Не понасяше малкият им град - Роса. Всичко наоколо беше сиво и безинтересно. Хората вървяха с наведени глави и рядко се усмихваха. Сякаш целият свят беше студен откакто родителите на Пеза починаха.

  Тя влезе в банята и пусна студената вода. Изми се и се огледна в огледалото. Беше много красива, но изражението й винаги беше изключително тъжно. Единственото нещо, което я правеше щастлива беше старата й сива котка. Скоро трябваше да се раздели и с нея, което щеше да убие и последната й надежда.

 Пеза среса косата си и облече нови дрехи. Тя рядко закусваше, затова напусна къщата и пое по пътя си. Преди училище тя обичаше да ходи в изоставения квартал. Беше толкова мрачно и плашещо, но нещо там я привличаше. Обожаваше да гледа високите блокове, които се разпадаха. По замеята имаше всякакви бутилки и спринцофки. Тук се събираха наркомани, алкохолици и бездомни. Рано сутрин нямаше кой да я види там или поне така си мислеше.4

- Ехо? Момиче?

 Тя се обърна плахо. На няколко крачки от нея стоеше висок, рус мъж. Беше видимо слаб и недоспал.

- Какво искаш? Разкарай се!

 Опитваше се да звучи заплашително, но си личеше страха й.

- Не се плаши от мен - засмя се непознатият. - Аз съм Брикс. Какво търсиш тук? Някой може да те нарани, знаеш...

- Не знам кой си, Брикс, но нямам нужда от помощ. Просто минавам. Това е.

- Може ли да те изпратя? Не искам да имаш неприятности. Вярвай ми.

- Не, благодаря!

 Пеза се затича към училището, но мъжът я псоледва. Когато остана без дъх тя спря и седна на тротоара.

- Какво искаш?! - извика тя. - Махай се!

 Той се приближи бавно и се усмихна.

- Ще ти кажа истината. Наистина много те харесах. Ще те видя ли отново?

- Не мисля.

- Защо не? Имам дом, не пия, не се друсам. Просто ми харесва тъмнината на квартала.

 Тя замълча. Не знаеше как да се оттърве от него и беше сигурна, че повече няма да се върне там.

- Ще ми кажеш ли поне името си? Нищо няма да загубиш.

- Казвам се Пеза.

 Той седна до нея и запали цигара. Гледаше я в очите. Слабостта му бяха големите красиви очи.

- Трябва да вървя - каза тя и се надигна. - Чао.

- Ще се видим скоро.

 Тези негови думи накараха Пеза да потръпне. Не искаше да има нищо общо с него, но както я влечеше квартала, така и в Брикс имаше нещо загадъчно. Нещо, което си струваше да разбере.