Звездина и Любовта

Когато започвах първи курс имах една колежка, прекрасно момиче със светещи очи, чар неземен, всякакви и други вълнения, хормонални изкривения на реалността и прочее се въртяха в главата ми тогава.  Беше симпатична,само дето симпатични бяха и останалите около дузина момичета които всеки мъж вътрешно си харесваше. Какво да се прави, жените сте прекрасни същества.

Идеята е , че един ден разбрах името й - Звездина.
-"Що за име... Дали са й се подигравали? То на всички стойностни са им се подигравали... Но дали тя е стойностна?  Как се заговаря случаен човек в град в който нямаш приятели...? Аз от де да знам... Не е сякаш срама ми някога ще ме остави да правя каквото искам."
И изведнъж като куршум се изстреля през ума ми на не 'го знам кой беше' въпроса :
-"Защо са те кръстили Звездина?"
И осъзнах как, както всичко което мърмореха другите влизаше и излизаше като въздуха, така това което се отнасяше за нея се стовари върху мен като падащ клон, от който още имам трески. И тя започна и аз спрях. И тя каза:
-"Ами, малко е сложно, но ще ви кажа. Татко ми е бил много странен човек. Казвал ми е, че цял живот от както се помни, е гонил слънцето".
И аз си казах:
-"ДА, ТЯ Е ЛУДА"
Всички или се изсмяха, или се стъписаха. Дори аз който се имах за сравнително не много обикновен се озадачих. Но тя спокойно и тихо, очевидно очаквала тези реакции, продължи да говори с увереност и сигурност, все едно наистина се е случило. Помислих си, че сигурно се е шегувала.
-"А мама е седяла цял ден на една поляна, чакаща да се покаже луната, за да я гледа цяла вечер"
В този момент се чувствах така както ти се чувстваш сега, сякаш тази история е твърде скучна и фантазьорска, но първото впечатление винаги се опровергава. Поне в моите случаи.

-"Тогава татко е бил много въодушевен и мотивиран човек. Ненаситен и жаден за приключения. Затова никога не е оставял слънцето да мине под хоризонта му.
А мама тогава е била много спокойна и търпелива жена. Постоянно дремеща на едно поле. Стига луната да е светела, тя е била удовлетворена.
Един ден обаче слънцето и луната се срещат и се получава лунно затъмнение. 
И там, на полето където мама е чакала и което татко е намерил, под ярката заслепяваща светлина, те се срещат. И тогава те усещат нещо, което никога не биха могли да видят с очи. Описват това чувство като нещо изгарящо нежно, като нещо омайващо свежно, като нещо цъфтящо красиво, успокоително прекрасно, като Слънце и Луна, преплитащи се в небето. Тогава затъмнението приключва и слънцето и луната се разделят, но мама и татко остават заедно. И те остават там, на полето, където мама е чакала и което татко е намерил, под угасващия безлунен небосвод. Падайки нощта, те забелязали , че на небето имало и други светлини - звездите. Те били малки, като крехък огън който може всеки момент да изгасне, издухан от космическия вятър, но това само ми го казват, защото искат историята им да звучи по-поетична. И решават да ме кръстят на тези много светлини, защото са искали да имам много приятели. Така съм получила името си - Звездина"