Broken flower |КФФ 2017|

Awake

Цветята умряха в понеделник.

Вече беше сряда, а Джин така и не намираше сили да ги премести от нощното си шкафче. Просто се бе сгушил в леглото си и в унес наблюдаваше мръснобялата светлина, промъкваща се между завесите. Накрая, след поредица от почти невъзможни усилия, Сокджин успя да стане на крака. Съблече горнището на пижамата си. Потръпна, когато хладният въздух докосна голата му кожа. За миг мерна отражението си в огледалото. Множество неестествено остри ъгли, липса на естетика.

Не бе сигурен кога за последен път се бе хранил.

Навлече раздърпана тениска и се запъти към кухнята. Подът скърцаше под босите му крака.
Може би единственото предимство на безсънните нощи беше, че имаше около час спокойствие преди останалите да се събудят. А това бе предостатъчно време да постави ненужните си мисли в едно забравено ъгълче на съзнанието си и да се насили да се усмихва. Беше се превърнало в нещо като сутрешна рутина. Като онези бавни и болезнени действия, с които си принуден да свикнеш. Защото Джин не искаше останалите да го виждат слаб.

Сокджин започна да вади продукти от хладилника, включи един от котлоните на печката. Пъхна дори филийка в тостера. Продължи да върши домашните си задължения, потънал в мисли. Бегло обръщаше внимание какво точно върши. Движеше се по инерция. А инерцията го подтикваше към методични действия и празни разсъждения.

Малките несъвършенства, с които преди се шегуваше с лекота, го влудяваха. А да се смее, до като целият свят рухваше, бе чиста агония. Искрените усмивки бяха рядкост, а когато все пак се появяваха, бяха съпътствани от смазващо чувство на вина. Защото никога нямаше да бъде достатъчно добър.

Започна да му става ясно преди много време. Присъствието му се превръщаше в ненужно, гласът- в излишен, а мнението - в още по-малко търсено.Самият той бе поредната пречка, с която останалите трябваше да се заемат. Чувстваше се толкова безполезен. Виждаше го в очите им, когато се опитваха да бъдат снизходителни.

Къде изобщо беше смисълът?
 
- Джин-хьонг? Защо си станал толкова рано? - съненият глас на Хоби огласи тишината.
Сокджин леко потръпна преди да се обърне към Хосок.

'Усмихни се.' - заповяда си той.

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре като по навик.
 
- Добро утро и на теб!
 
- Така и не ми отговори... - изцъка с език Хоби, но гласът му секна, прекъснат от внезапна прозявка. - Както и да е. Ако имаш нужда от помощ с хореографията само ми кажи. - намигна той и се засмя звучно.

'Отново' помисли си Джин. 'Отново се нуждая от помощта му.'

Джин, разбира се, не таеше лоши чувства към останалите. Може би само съжаление и лека носталгия по дните, прекарани във фермата за ягоди на чичо му. Искаше да се върне обратно там, където единственият с прекалено високи очаквания бе самият той.

'Жалък съм.'

- Закуската след малко ще е готова. Можеш да събудиш и останалите, ако още не е твърде рано.

Държеше се като същинска майка. Защо? Защото всички други роли бяха заети?
По дяволите, дори и малките, утвърдени неща внасяха такъв безпорядък в ежедневието му.

- Разбрано, хьонг. - отвърна Хосок и козирува. Сокджин се засмя. Прозвуча празно, някак пресилено, но Хоби не забеляза, защото вече бе тръгнал към стаите на останалите.

- Ясно...- промърмори Джин. - Отново съм насаме с мислите си.

А това можеше да бъде страшно потискащо.

Когато всички се събраха на масата, засипаха Сокджин със сънени благодарности.
Той се усмихна вяло, а момчетата го отдадоха на умора. Все пак дори и най-добрите си имат лоши дни, мислеха си.

А самият Джин бе на щрек. Възприел се като този, който поддържа баланса в малкото им семейство. Не само той щеше да пострада при евентуално рухване.

- Знаеш, че не си длъжен да го правиш, нали хьонг? - попита Джимин. Очите му бяха полу присвити, а клепачите му - леко подпухнали.

'Перфектен дори когато не е длъжен. Същинско съвършенство.' - даде си сметка.

- Всичко за вас. - повдигна рамене той.

Намджун се ухили.

- Оценявам го. - каза и го дари с неземно прекрасните си трапчинки.

Сърцето на Джин се сви. Бе направо нереално.

- Мхм...- промърмори и сведе поглед към чинията си. Започна да побутва храната с металните пръчици в ръката си. Не стори повече. Отдавна се бе отказал от мисълта за закуска.

Юнги смръщи вежди. Беше почти сигурен, че се случва нещо. Предпочете обаче да запази това предположение за себе си. Страхуваше се от реакцията на Джин.

- Може ли утре да направиш палачинки? - попита въодушевено Техьонг с пълна уста. - Просто умирам за палачинки, а когато най-сетне и диетата свърши...
 
- Хьонг! - прекъсна го Чонгкук. - Знаеш, че не можеш просто да дойдеш и да поискаш палачинки!
 
- Мога и още как!...

И двамата продължиха да спорят необезпокоявано в този дух още доста време.

Останалите се забавляваха за тяхна сметка, заставайки ту на страна на единия, ту на другия.

Джин бе безкрайно докоснат от детинското поведение на Куки и Те. Но нещо сякаш го спираше да се присъедини в дискусията им.

Всяка пукнатина бе провал. А всеки провал бе агония. И по една жестока причина бе осеян с пукнатини. Дълбоки, даващи възможност да надникнеш право в душата му. Но почти никой не се сещаше да погледне натам.

Цветята умрях в понеделник. Още колко понеделника трябваше да минат, докато някой се сети да ги премести от стаята на Сокджин?