Един объркан тийн живот

Глава 17- Като в ''приказките''

ГТБ :

Както всички се досещате , след онази случка в килера  не всички заживяхме дълго и щастливо като в приказките.  Радвам се ,че поне повярваха на мен за случката ,защото иначе не знам какво щеше да стане. Аз и Емо не спирахме да се караме през последните  месеци ,защото нали се сещате , връзка без доверие не става. Двамата Стеф от начало просто бяха скарани , но вече изобщо не поддържат контакт. Решиха ,че така ще им е много по-добре , пък ако им е писано , ще се съберат след време. 

След 3 дни е първият ми учебен ден в Ню Йорк , да , точно така , отново се преместих , но този път по мое желание. Ще уча в Академията на изкуствата в Ню Йорк. Това беше нещо за което мечтаех от малка , но смятах за безмислено , защото , както всички знаем , един  творец никога няма сигурни доходи. Каквито и да бяха тези мисли , осъзнах ,че никога няма да застана зад бюро и да съм скучен чиновник , затова ето ме тук. Както ми казва мама трябва подходящ подход за да може волният ми дух да бъде окротен. 

За мое щастие няма да живея в стая , а в цял апартамент , защото Академията е доста добре спонсорирана. Много исках и Стеф да е тук , но тя замина за Вашингтон да учи , да става президент, така де политика и право. 

ГТЕ:

Това момиче ще ме подлуди. Обичам я толкова много въпреки всичко и всички , а тя заминава. Как да мина ей така през нещата, аз заминавам за Люксембург, а тя за Ню Йорк , един океан разтояние. Когато имах шанса трябваше да кандидатсвам с нея , но тогава бях много афектиран от случката на сватбата. В крайна сметка мисля да я изпратя , да и пожелая късмет и всичко , пък болката сам ще си преживея, няма да я товаря. 

Но как? Как да преживея това да загубя единствения си лъч светлина, усмивката, която ме буди сутрин, гласа, който ме кара да настръхвам, очите, в които потъвам, как? Някой може ли да ми обясни как се преживява, неизживяна любов?