Последната Наследница/The Last Inherritrix

2.

Бели завеси. Огромна стая, осветена от всички страни. Имаше огромен прозорец. Слънчевите лъчи навлизаха директно през него, обливайки цялата стая със светлина. Това бяха първите неща, които забелязах след като се събудих.

Надигнах се леко от мекото легло и погледнах навън. Листата на дърветата бяха вече пожълтели и земята беше покрита с цветна листна покривка. Очевидно беше есен, но какво се беше случило? Единственото което си спомнях беше как се казвам и някои незначителни детайли за себе си.

Погледнах към календара на стената - 13 септември. Божичко, какво се беше случило?! Трябваше вече да съм в университета и да уча, но това изглежда беше най-малкия ми проблем в случая.
Изведнъж едно момче влезе в стаята. Беше висок, с тъмна коса и сини като морето очи. Той като че ли се учуди, че бях будна, но нищо не каза, само се усмихна. С бавни, леко неуверени стъпки се приближи до леглото. В момента, в който ме попита как съм, споменът за него прониза съзнанието ми като стрела. Това момче се казваше Тайлър Макензи. С него бяхме заедно от около 4 години и имахме доста планове заедно. Поне преди онази сутрин, когато го хванах да ми изневерява с една от неговите най-добри приятелки (името ѝ обаче не успях да си спомня веднага) . Дотогава никога не ми беше давал причини да се съмнявам в него и затова не виждах проблем в това момиче. Очевидно обаче съдбата е имала други планове за мен, от онази сутрин натакък.

- Въобще не ме питай как съм. - казах със спокоен, но пълен с омраза глас. - Нямам идея къде съм или как попаднах тук, но в едно съм сигурна, че ти трябва да си вървиш Тайлър и да ме оставиш намира. Нямам повече какво да ти кажа.

Тогава един мъж облечен с бяла престилка и бели панталони влезе в стаята. По всичко личеше че е доктор, а следователно бях в болницата, един бог знае защо.

- Прекъсвам ли ви? - попита доктора
- Всъщност... - започна да обяснява Тайлър, но аз нямах намерението да го оставя да довърши.

- Не, той тъкмо си тръгваше- избързах да отговоря аз, като извърнах глава. В мен бошуваха толкова много емоции, и то само за вече изминалите 5 минути, в които бях будна. Не исках да показвам слабост затова поех дълбок дъх и се престраших да обърна поглед обратно, след като чух вратата да се затръшва.

- Този човек притесни ли ви? За състоянието, в което се намирате в момента е важно да избягвате многото стрес. Вероятно си нямате и на представа какво се случва, но като за начало няма да е зле да ви се представя. Аз съм доктор Родригез. - очевидно човека потвърди теорията ми и наистина бях в болницата. Чудесно, сега какво? Все едно прочел какво мислех да го питам, побърза да добави- Госпожице Мадисън, вероятно не си спомняте в детайли повечето неща, но това е защитна реакция на мозъка. Претърпели сте доста сериозна автомобилна катастрофа, доколкото разбрах от близките ви. Въпрос на време е да си спомните, но дотогава без много стресови ситуации. Добрите новини са, че като по чудо нямате сериозни наранявания на крайниците, само изкълчен глезен, затова ще ви препоръчвам да си почивате в първите няколко седмици. Близките ви са отвън и чакат да влязат. Затова ще ги пуснем за малко. Ако няма никакви проблеми, още утре следобед ще ви изпишем.

Учудих се как след толкова сериозна катастрофа съм се разминала само с изкълчен глезен. Явно си имах ангел пазител, който ме е опазил в онази нощ. Погледнах към доктора, опитах се да се усмихна, кимнах леко и измърморих нещо от сорта на Благодаря за цялата тази информация. Когато доктор Родригез излезе, в стаята нахлу цялото ми семейство.

В мига в който ги видях си спомних доста неща. Майка ми - Кристина , беше високата стройна жена с кафеви очи и кестенява коса. Имайки предвид какво се беше случило, на лицето и се четеше огромна доза притеснение. Те всички бяха доста стреснати, но тя най вече го показваше. Брат ми Кристофър - нормално момче със сини очи, кестенява като моята коса, с 4 години по голям от мен. Малката ми сестра Анабел - тя беше на около 13. Беше много красиво момиче с черна коса и зелени очи, досущ като тези на татко. Беше висока за възрастта си и човек би помислил, че ми е връстничка. Но сякаш някой липсваше. Някоя много важна фигура липсваше от цялата картинка. Но за Бога, не мога да се сетя коя беше? Баща ми, не, няма как, той вече дори не се интересува от мен и семейството ни. Кой тогава ще е това?

Мина около половин един час в разговори и една сестра помоли семейството ми да си тръгне. На вратата обаче се спря едно момиче и започна да моли да влезе. Сестрата разреши но само за 5 минути. Лицето на онова момиче беше много красиво, макар да беше леко мургава. Изведнъж я разпознах. Евриклея. Това беше нейното име. Тя беше липсващото парче от пъзела. Най-добрата ми приятелка, човека на който можех да споделя всичко. Сигурно и сами можете да се досетите, за произхода ѝ (тя беше арменка), който аз намирах за супер интересен. Беше слаба на телосложение с къдрава коса тип афро, колкото мен беше на височина и двете с нея имахме само една година разлика.

Говорихме колкото време ни беше дадено, като и разказах за случката с Тайлър по-рано. Не изглеждаше много учудена, а даже горда с мен, че съм постъпила така. Сестрата дойде и изгони Вики от стаята, даде ми хапчетата и храната, която имаше вкус на подметка. След като изядох всичко, ми инжектира приспивателно, клепачите ми натежаха, постепенно се унасях и накрая заспах.