Изтъкан от зло - книга първа от поредицата - Сборище на Дявола

Пролог

Тя се озова по средата на някаква улица, изоставена и забравена от света. Знаеше, че трябвя да побърза, защото те щяха да я нямерят. Нея и всички провалили се. Нямше време да мисли. Не знаше къде се намира. Не знаеше и къде да отиде. Знаеше само, че трябва да бяга, да се спасява. От тях. От хората, които се опитаха да откраднат миналото ѝ само защото се беше провалила на едни обикновен тест. Само защото беше  отказала да напарви невъзможното. И наказанието бе сурово. По - лошо и от смърт. Чу звук. Познат звук. Те идваха. Санктусите, мъгливите привидения на „Девините”. Най – могъщото вещерско сборище. Най – великолепните заклинания. Безгрешни пророчества и коварни, необратими проклятия. Но, за да станеш част от това сборище не се изискваше само магия. Изисквашха се сила, безкруполност и убийство. Финалната част на приемния изпит. Трябваше да убиеш свой близък. Голяма част от кандидатите се проваляха именно в този част. А наказанието за провала не беше смърт, не, не, не. Беше нещо три пъти по – жестоко от смърт. Точно от тази си орисия бягаше момичето. Преследваха я, защото беше отказала да убие майка си. Кой нормален човек би приел. Но тя не беше човек, беше вещица, а за да станеше таква, трябваше да се докаже. Но явно беше избрала грешното сборище. Е всеки искаше да стане велик, но малцина бяха тези, които успаваха.
Момичето се затича, а зад нея се образува някаква черна мъгла, приличаща на дим. От нея се  оформиха  три фигури, облечени в черни роби с качулки, от които не можеше да се види дали въобще имаха лица. В ръцете си носеха сребърни копия, с който по принцип изпълняваха наказанията.
Момичето бягаше, обърна се да види преследвачите си. Бяха бързи. Но и тя не отстъпваше. Единствената разлика бе, че санктусите не бяха живи и не можеха да се уморят. Докато тя можеше. Чуваше съществата зад гърба си. Спря се и се обърна към тях, портегна ръцете си и направи някаки жестове. Личеше си, че  бе опитна с това, което правеше. На земата се образува пентаграм, от който лумна светлина. Санктусите не можеха да го прекосят. Това беше истинска магия. Но колко вещици, притежаващи такава сила бяха затрити от суровите закони на „Девините.
Съществата спляха пред пентаграха, очите на момичето следяха всяко едно тяхно движение. Това или щеше да проработи, или щяха да я убият, не, нещо по – лошо, щяха да изпият душата ѝ и дя е превърнат в една от тях. Бездушна сянка, подчиняваща се единствено на главната девина.
Като едно цяло, съществата обърнаха копията си, започвайки да удрят по светлината излизаща то пентаграма. Звукът отекваше, беше плътен и силен като удряне на метал в метал. Щитът започна да се пропуква. Момичето побягна отномо . Явно магията му не бе достатъчно силана. Но нямаше да се предаде, не и сега, когато вече знаеше истината. Продължи да тича. Чувстваше как умората го поглъща, вече нямаше въздух в дробовете си. Краката му се преплетоха и то падна. Завъртя се и застана на лакти. Погледна съществата. Вече бяха прекалено близо. Едното то тях застана пред момичето и доближи остиретито си до сърцето на момичето. Някакви неразбираеми думи излизаха изпод качулкта на привидението. Върхът на копието посиня. Момечто гледаше уплашено санктусите. Надяваше  се това, което беше намислило да проработи, последната възможност, последният изход. Нещо в погледа на бегълката се бе променило . Сега не гледаше уплашено, а агресивно. Сякаш всеки момент щеше да скочи върху нападателя си и да го разкъса. И всъщнст стана нещо подобно. Тъмната роба на съществато се запали, а тези на другите две същества последваха примера ѝ. Скоро и трите санктуса горяха, а после станаха на прах. Момичето наистина беше уплашено. Дишаше тежко, но нещо в него вътрешно крещеше от щастите. Малцина имаха късмет да избягат на санктус, а тя току що бе избагала от три. Но не беше сама.  Някяква много могъща сила ѝ беше помогнала. И тя знаеше каква, но не знаеше кой я притежаваше. Защото тази мистриозна сила, беше по – велика то тази на „Девините”. В легендите се разказваше за едно единствено сборище, притежаващо такава сила. Това на албите, който се смятаха за изчезнали.
Момичето се изправи, огледа се. Улицата, по която бе тичало, бе пуста. Нито едно прозорче не грееше, всички бяха заспали. Вещерът или вещицата, която притежаваше тази сила в момента спеше, но въпреки това бе успяла да убие три санктусна. Това определено отключи любопитството на момичето. Ако наистина, някъде тук имаше останал член на албите, както казваха пророчествата, то той беше единственият, който можеше да спаси момичето, приятелите му и вероятво вички вещици.