От момиче до момиче.

Бруг. 36 глава.

Тик-так, тик- так, тик... после пак так.
Седя в кафенето на ъгъла, северно от парка.
Обичам това местенце. Вкусните изкушения зад витрината, прекрасното Капучино с повечко пяна и канела, което винаги успява да ме успокои.
Телефонът седи на масичката  пред мен, точно до книгата ми: "Полед над кукувичо гнездо". Не помня кога за последно съм идвала тук сама. Зад голямото стакло зад мен падат снежинки и започват да се натрупват по тротоара. Днес е 31 Декември. Втори ден след рожденият ми ден.  За първи път от много време нямам желание да копунясвам. Нямам желание да живея. Обстановката в къщи е тягосна, защото всичко ми напомня за 29- ти, моят ден или още денят, в който скъсахме. Какво трябва да значи, че ме чувства приятелски. Защо трябваше да се караме и защо ме остави, чудейки се къде по дяволите згреших и с какво заслужих всичко това. Тръгнахме на шега, това си го спомням много ясно. За мен беше социалното положение и въпреки всичко пак я имаше искрата. Дори и след тези три години, в които бях толкова влюбена в него. И сега, когато започвах да усещам как чувствата може би отново ме връхлитат... Се случи това. На 30- ти Декември, сутринта след партито се случи нещо. Нещо, което все още не съм споделяла.
Видяхме се в подлеза на метрото или същото място, на което тръгнахме. Уж беше невинно. Отидох там, после минахме през парка и отидохме да хапнем супа в някакво  шикозно заведение, което преди не бях ходила. Мислих си, че може би нещата ще се оправят, че има надежда или не знам. Но още от момента, в който го видях да излиза от метрото, да минава през вратичката за пропуск, и момент, в който аз станах от желязната пейка, на която бях седнала да го почакам и на която се състоя първата ни целувка... Още в този момент осъзнах, че нищо няма да е на ред. След онзи скандал той отново ме прегърна и целуна, а тръпки минаха по тялото ми. И след супата и цялата обиколка на центъра, която си спретнахме вчера, отново съдбата ни доведе до това място. Отново седнахме на същите железни пейки и тогава той се обърна към мен с думите: "Май направих грешка." Аз се обърнах към него с очакване и затаих дъх. През целия ден той ме гушка само веднъж и то, защото аз го накарах, докоснахме устни отново само веднъж, когато се видяхме и през цялото време все той говореше и разказваше истории, а аз само мълчах и го слушах. Мълчах, защото всеки път, когато се опитвах да проговоря той ме упрекваше за нещо, казваше че не съм била права и поне три пъти ме нарече съркастипно "Гений" в знак на подигравка. И за първи път от толкова време се почувствах тъпа и ограничена, сякаш не знам какво да кажа или как да го направя и ме накара да се почувствам сякъш не съм му на нивото.
И така след думите за грешката, която си призна, че е направил, той отново каза: "Чувствам те приятелски, нещата не вървят"...
И тогава останах без дъх. Напълно. Носех се нагоре и едновременно с това сякаш се закопавах под земята.
Накрая само се усмихнах и му казах, че всичко това е било взаимно и, че аз се чувствам по същия начин. Да, аз не го харесвах. Да, нещата наистина не вървяха.
Но дали наистина си вярвах. Дали тогава, когато го лъгах с тези думи, всъщност не лъгах самата себе си?
После се прибрах, мама се появи на врата по- щастлива от обикновенно и с усмивка ме попита как мина денят ми. Как мина вчерашната нощ и дали сме се забавлявали. Тя , разбира се не знаеше нищо и аз самата предпочитах нещата да си останат така. Отговорих просто с "добре" и се насилих отново да се усмихна. Хората често повтарят, че усмивката ми ми отива и точно за това се стараех да я запазя.Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли...
Въпросът не е дали съм щастлива с това, което имам, а дали съм щастлива без онова, което нямам.
Качих се в стаята, облекох си екипа за тичане и удавих мъките във фитнеса и така, докато не се наложи да затворят. Не помня кога за последно съм успявала да изтичам 7 километра вместо типичните 5 и въпреки това, пак да ми остане енергия. А може би щях да си издавя мъките в алкохол, но опитът ни показва, че тя добре умее да плува
... И ето ме сега. Събудих се сутринта и излезнах на вън. И точно тогава забелязах снежинките, които се ронят от небето и просто се усмихнах.
И в крайна сметка, ако не си знаете цената, не си мислете, че сте безценен.