Toxic Love

Глава 1

Момичето се сепна в леглото, едва ли не подскачайки на място, обляна в ситни капчици ледено студена пот. Тя рязко вдигна ръка, полагайки я над гърдите си. Пое няколко дълбоки глътки въздух, като полагаше огромни усилия да се върне към реалността и да се отърси от кошмара.
Бе същият сън.
Същият мрачен път, водещ навътре в гората от молещи за помощ дървета, право към онзи столетник. Силуетът на дълголетното растение никога нямаше да напусне ума ѝ.
Тя разтри леко областа на разбунтувалото ѝ се сърце с изстиналите си пръсти. През прозореца в стаята нахлуваше леко синкавата лунна светлина, огряваща слабите ѝ крака. Беше обула къси панталонки, които разкриваха колко бледа бе кожата ѝ всъщност. Тя вдигна вече успокоения си поглед към часовника на нощното шкафче. Показваше 3:45. Въздъхна и го обърна настрана. Опита да си спомни последната нощ, която бе изкарала я от начало до край със затворени очи. И заради честото будуване и кошмарите, които я преследваха с години, под дълбоките ѝ сини очи се бяха образували тежки тъмни полулунуя, изрисуващи по лицето ѝ всичките тези часове, лишени от сън.
Момичето отново пое дълбоко дъх и се плъзна надолу по рамката на леглото, дръпна тъмно червения чаршаф и покри с него само кръста си. Бе топло и приятно, но тя просто беше свикнала да има нещо върху себе си. Ако не бе котката, щеше да е някоя плюшена играчка или завивка. Тя обви ръце около възглавницата под главата си, опитвайки се да заспи отново. Гърдите ѝ се повдигаха леко при всяко вдишване, а очите ѝ, покрити от клепачите, се лутаха, търсейки своя път към съня.

Внезапно монотонната мелодия на алармата проряза тишината. Момичето стовари дланта си върху електронния часовник. Отне няколко удара преди птичата песен да остане единствената мелодия, съпровождаща началото на деня. Тийнейджърката отвори бавно очи, примижвайки срещу топлата слънчева светлина, обърна се по гръб и се протегна, усещайки как костите на ръцете и пръстите ѝ изпукват. Тя отметна затоплената завивка и спусна краката си от ръба на леглото. В момента, в който стъпалата ѝ докоснаха пода, по гръбнака ѝ пропълзяха тръпки. Надигна се, подпирайки се на матрака, като се прозя. Избърса с показалец сълзичките, образували се в краечицата на очите си и издърпа черната тениска с надпис "My mind is ticking like a bomb but my heart is already exploding." и черните джинси, от които висяха тъмно зелени тиранти от гърба на стола, който сякаш се любуваше на гледката през прозореца. Набързо облече и двете и разроши синята си коса. На пръсти се доближи до тоалетката и прокара пръсти под очите си, вглеждайки се в тъмните торбички. Рязко се отдръпна от огледалото, като че ли стресната от нещо. Отърси се и се захвана да изправя косата си със синята преса.                                   
След като свърши, напръска я с лак за фиксация и леко се подсмихна. Отдалечи се от огледалото и грабна раницата си от пода и я провеси на дясното си рамо. Забута телефона в задния джоб на джинсите и прекара слушалките под тениската и ги напъха в ушите си. Отиде до входната врата, като прокарваше пръстите си по хладната стена, като че ли, за да се ориентира накъде върви. Взе ключовете, които си висяха на кукичката до вратата и вкара главният клю в ключалката. По него пробягна змия от лъч светлина и за миг ѝ се стори, че ключът е оживял. Наведе се, оставяйки връзката да виси на ключалката и набързо обу черните кецове, вярно чакащи я за следващия поход във външния свят. Сетне се изправи и натисна дръжката, като завъртя и ключа. Вратата изскърца и рязко се отвори, разкриваща каменнинте стълби пред къщата. Момичето излезе и затвори вратата зад себе си. Времето бе топло и слънцето огравяше асфалта, карайкки го да изглежда като повърхността на езеро, лек ветрец подухваше озеленилете се клони на дърветата и примамваше на танц листенцата на старата овошка, пуснала корени до къщата. Момичето пое надолу по улицата, докато музиката кънтеше и бавно я отнасяше от жестокия театър, който светът играеше.                                                                                                                                Насам, насам, дами и господа! Билети за всички има! Моля, настанете се на своите неудобни места в залата, изпълнена с нежния аромат на женски парфюм и острия мъжки афтършейв, където подът е покрит с потъпкани мечти и окъпан в сълзи. Светлините са приглушени, оставяйки главно разговорите от неуважение да ви водят по пътеката, по която се стели дълък червен килим, за да се чувствате като звездите, които никога няма да бъдете! Седнете на местата, туко-що освободени от тези, чиито сърца са казали Чао-чао и се присъединете към забравените, останали в публиката, докато животът си тече, ли тече!  Моля, насладете се на пиесата. И пазете тишина, по дяволите! Млъкнете там отзад! Така е по-добре. Сега завесите бавно се отдръпват, разкривайки пълната с актьори сцена, носещи маски, които са прилепнали към лицата им, където ще изгният и ще се разпаднат заедно с душата на актьора. Моля ви се там отзад! Млъкнете най-накрая! Така. Налсадете се, дами и господа. Шоуто започва...