Изкупление

Част 2: Гняв и забрава

Унизени. Пречупени. Забравени. През решетките на малкия прозорец влизаше лъч светлина. Изглеждаше сякаш някое малко дете си играе с лазерче. На снопчето светлина играеха сякаш валс хиляди прашинки. Не се чуваше нищо, освен гризането на плъховете и тежките въздишки на затворника. Лицето му бе изпито с дълга заплетена брада, косата му достигаше до кръста, гарваново черна с леки къдрици. Очите му бяха замрежени, сякаш гледаше в паралелен свят. Спомни си я. Похотта. Безбройни нощи бе прекарал, възхищавайки се на тялото ѝ, но никога не я докосна. А нещата, които искаше да ѝ направи... Прехапа устната си. Как ли изглеждаше сега? Какво ли ѝ бяха направили? Тя бе изключително красива жена, а не всеки има неговия самоконтрол... Дали изобщо все още беше жива?

Чу стъпки. Поне мислеше, че чува, но може би халюцинацираше. Колко бе прекарал тук? Пет или десет, може би двайсет години. Не знаеше. Не старееше като останалите хора. Най-вече защото не бе човек...

"Този ли е?" това бе мъжки глас.

"Да" отговори друг мъж. Затворникът повдигна бавно главата си. Премига няколко пъти и се изправи. Срещу него стояха двама. Единият с бяла кожа и руса коса, богато облечен. Другият бе в костюм и носеше някакви папки.

"Какво става?" плътният глас на някогашният войн бе уморен и пресипнал.

"Помилвам те" знатният мъж каза спокойно и отключи килията.

Брадясалият не можеше да осъзнае какво се случва. Мислеше, че той е во веки забравен и неизбежно ще стане храна на гадинките в този забравен от бога затвор. И сега бе свободен? Какво щеше да прави без силата си? Как ще оцелее?

"Не те помилвам от добро сърце. Искам нещо от теб. Искам нещо голямо. Искам душата ти" каза русият и изгледа отвисоко. Погледът му говореше, че е човек със самочувствие, на висока ръководна позиция. Ако все още тази държава бе монархия, то това определено е императорът. Затворникът се засмя звучно и отговори "Душата ми е твоя"

Брадата криеше лукавата му усмивка. Нямаше душа. Бе я продал отдавна, нямаше как да стане греха на гнева, да получи тази сила, да бъде толкова перфектен и безскрупулен. И изведнъж мижави никаквици му отнеха това. Как? Нямаше представа. Нещата се бяха променили след онзи пагубен ден. Загуби цялата си сила за част от секундата. Но поне едно нещо си оставаше същото, все още не изпитваше нищо освен чиста и проста апатия...