Изкупление

Част 4: Пророкът

"Опасно е да работите с тях, Ваше Величество" каза дребен съсухрен мъж с прошарена коса и изморени сиви очи.

В малката стая нямаше прозорци, имаше два стари дървени стола и голямо бюро, на което бяха разпръснати много карти, листа и книги. Малкото светлина идваше от свещ по средата на бюрото. Слабата светлинка се отразяваше от златистите коси на Артур. В ръката си държеше малко метално сандъче.

"Не помня да съм искал мнението ти" каза той.

"Разбира се, че не сте. Глупав и безрасъден сте." старецът леко се усмихна "Но не сте дошъл за моето мнение. На какво дължа присъствието Ви?"

"Вече знаеш" отговори императорът.

"Разбира се, че знам. Нали все пак съм пророк"

"Ами казвай, не ме ядосвай" Артур дръпна единия стол и седна.

"Ще те предадат. В момента Гневът и Похотта обсъждат убийството ти. Тя ще те убие в съня ти, след като си се насладил на греховната ѝ плът." порешпна старецът "Алената ти кръв ще потъне в белите завивки" каза по-силно "И ще започне наново... Всичко... Греховете. Няма. Да. Умрат" изкрещя толкова силно, че русокосият подскочи и посегна към ножа, висящ на кръста му.

Пророкът се изправи, очите му бяха бели, целият се тресеше. Крещеше, вдигаше ръце. Замлъкна. Спря...

Пламъкът изгасна.

Пълен мрак.

Тишина.

Въздухът сякаш се сгъсти.

Сърцето на владетеля заби лудо. Усети натиск върху гърлото си. Започна да се задушава... Ръката му се отпусна и сандъчето се удари в пода. Клепачите му натежаваха все повече и повече... Падна на земята... Реши, че това е краят. След това видя искра и бе свободен от хватката. Закашля се и се изправи. Огледа се и видя запалената свещ и стареца.

"Какво, по дяволите, стана?" извика с треперещ глас Артур.

"Греховете натежават. Повече не мога да кажа. А сега, ако обичате платете и не ми докарвайте повече проблеми" тихо отговори другият мъж.

Императорът се наведе, взе сандъчето и го постави на бюрото. После без да каже нищо излезе от стаичката. Отвън стояха трима войници със златни брони, личната му охрана. Единият се приближи и заключи вратата. Чу се тропот на токове. Мъжете се обърнаха в посоката за звука. По каменните стълби слезе Лукжуриа, в прекрасна дълга до земята, свободно падаща, червена рокля.

Медените очи на Артур се изпълниха със злоба при вида ѝ.

"Ти ли направи всичко?" изкрещя той.

"Как бих могла? Дори не знам за какво говориш" устните и се разтеглиха в усмивка.

***

Пророкът прокара пръсти по металното сандъче. Бавно го отвори. Вътре блесна прекрасен златен пръстен с огромен рубин.

"Времето наближава, господарке" каза той и затвори кутийката.